Робер Мерл - Островът

Когато се втурна към вратата, Ивоа я улови за ръката.

— Авапуи е в къщи.

— Пак ще отида! — извика Итя.

Това връщане към по-раншното й лошо държане изненада всички. Ивоа поклати твърдо глава.

— Ние си отиваме. Адамо трябва да спи.

Итя посивя от срам, нацупи се сякаш щеше да се разплаче и се хвърли в обятията на Омаата.

— До утре, Итя — каза кротко Ивоа като се наведе към нея. — Ела утре рано. Ще видиш Ропати.

Омаата потупваше закръгленото раменце на Итя с огромната си длан, а очите й не се отделяха от очите на Ивоа.

— Ставаш истинска перитани — забеляза полуусмихнато тя. — Много грижи трупаш в главата си.

— Двамата ще бъдат в морето — отвърна Ивоа. А табуто беше дадено на острова.

По лицето на Омаата Пърсел разбра, че доводът е улучил. И той си припомни изведнъж: табуто губеше значение извън мястото, дето е било изречено.

— Поискай от Тетаити да отидеш и ти на пирогата — каза след малко Омаата.

— Ще поискам — отвърна Ивоа и лицето й се поотпусна.

На другата сутрин, щом Тетаити събра на плажа ваинетата, за да изтикат пирогата във водата, тя наистина „поиска“, но получи решителен и сух отказ.

Тъй като заливът Блосом беше обърнат към север, а вятърът тази сутрин духаше откъм югоизток, нямаше прибой и спускането във водата стана лесно. Пърсел предаде руля на Тетаити и вдигна платната, но лодката беше във властта на вятъра откъм острова и те почнаха да потреперват; тогава Пърсел се върна в кабинката на рулевия, за да нагласи кормилното весло, та с негова помощ да се изтеглят до нос Ороа — така наричаха стръмната насечена канара, която отделяше откъм изток залива Блосом от Въжения бряг. Нарекли я бяха така след едно опасно падане на Ороа в началото на май, когато се бе опитала да прибере от там яйца на морска ластовица.

Щом се изравниха с носа, платната изведнъж се надуха, вантите затрептяха, лодката подскочи напред, а Тетаити подаде руля на Пърсел и седна гърбом пред кабинката. Вятърът беше хладен, люшкането доста силно и Пърсел отхлаби въжетата, за да има отначало вятъра отстрана, след това отзад. Лодката се издигна и понесе над вълните. Пърсел стисна по-здраво руля. Осем месеца не бе усещал палуба под нозете си. Макар че бе предвидил пейка за рулевия, стоеше прав, прегънал коляно върху нея, втренчил поглед в носа на лодката, готов да поправи сръчно всяко внезапно отклонение. Изпитваше удоволствие от потръпването на дъбовата дръжка в пръстите си. Лодката набра скорост и оставяше великолепното впечатление, че се плъзга и лети. Настигаше някоя вълна, сплескваше гребена й, отделяше се от нея като шейна от земята, а друга вълна я сподиряше ненадейно изотзад и я подхвърляше в междината между двете вълни. Но едва успяла да се потопи до ръба на вълнореза, платното я изтръгваше от водата и я отхвърляше напред. Тласкана от вълните и вятъра, лодката се носеше така със скокове, със забавяния в междините и с опияняващи излитания. Човек имаше чувството, че тя може да измине така, без да се умори хиляди мили от единия до другия край на света.

Когато се обърна, Пърсел зърна дружинката жени на плажа на залива Блосом. Тя беше вече толкова малка, че не можеха да се различат нито лицата, нито дори високата снага на Омаата. Може би му махаха с ръка. Той не ги виждаше. Самият остров беше едно увенчано със зеленина островче. „Така ще го видя — помисли си Пърсел, — когато отплавам от тук.“ Небето беше малко мъгливо, слънцето не успяваше да проникне през мъглата и той усети за пръв път по гърба си влагата от водните пръски. Погледна водната бразда, извади часовника си и погледна отново към острова: седем-осем възла. При тази скорост за по-малко от час островът ще се превърне само в една черна точка на необятния кръгозор.

Все още втренчил очи в острова, Пърсел усети, че лодката се отделя от водата, завъртя руля наляво, погледна към носа и завъртя в обратна посока. Вятърът се бе засилил, междините между вълните бяха по-малки, а самите вълни по-високи.

Тетаити се обърна. Но не съвсем. Извърна към Пърсел само профила и ъгъла на лявото си око.

— Ивоа ми каза, че съжаляваш.

Отворил бе широко уста и навярно викаше поради вятъра, но Пърсел едва го чу.

— За какво да съжалявам?

— Че не дойде при нас.

Не бе казал такова нещо. Не беше точно така. Казал бе: „Не зная.“ Но в същност беше вярно. Съжаляваше. Разбрал бе, че съжалява, още когато Тетаити му бе задал въпроса.

— Да — отвърна той, — вярно е.

Остана неподвижен, прав, с ръка на руля, загледан в профила на Тетаити. Ивоа, така сдържана обикновено… На какво се надяваше в същност? Какво значеше всичко това? Тия въпроси за миналото? Това желание да изпитат двама лодката? Беше безсмислено. Всичко от снощи насам беше неестествено, чудновато. Ставаше като насън, без последователност, без преход, без връзка.