Робер Мерл - Островът

Той помълча, преди да запита:

— А кой ще храни Ропати на острова?

— Ваа.

— Ние заминаваме след две седмици.

— Не — отвърна Ивоа. — Няма да заминем, преди да роди Ваа. Помолих Тетаити.

— Уредила си всичко, така ли? — запита сухо той.

— Сърди ли ми се Адамо? — каза тя като се притисна до него и вдигна глава, за да го погледне в очите.

— Да.

— Защо?

— Вземаш решения. И всички ги знаят. Само аз не.

— Никой не знае — побърза да отвърне тя, — освен Тетаити. А пък трябваше да говоря с Тетаити, преди да ти кажа. Пък и не Ивоа взема решение — добави тя като изви снага до него, — а нейният тане.

Той съзнаваше, че гневът му е безпредметен, но не можеше да го овладее. Освободи се от прегръдката на Ивоа, стана и започна да се разхожда из стаята. Тя имаше право, хиляди пъти имаше право: едномесечно дете в лодка! При студ, бури, глад…

— На кого искаш да го дадеш? — запита сурово той.

— На Омаата.

И тук нямаше какво да възрази. Усещаше нозете си безпомощни, безсилни. Седна на прага на плъзгащите се врати и облегна глава о дървената рамка.

— Адамо — обади се зад него гласът на Ивоа.

Той не отговори.

— Адамо!

Не можеше да си наложи да отговори. Тя беше храбра, възхитителна, а при все това, смътно и безсмислено, той й се сърдеше в този миг. „Като че всичко това не е по моя вина! — помисли изведнъж, в разкъсваща светкавица от угризения и отчаяние. — Мъртъвците! Заминаването! Всичко е по моя вина!“

Чу я как проплаква зад него. Стана и отиде да си легне при нея.

Колкото повече наближаваше заминаването на Пърсел, толкова повече между ваинетата, включително тези, които живееха в па , проличаваше недоволство. През дългите следобеди, прекарани в градината на Ивоа, езиците не млъкваха, дори в присъствието на Тетаити. Наистина никоя не дръзваше да му заговори направо, но всички изказвани жалби бяха по един и същи повод: Адамо и Ивоа ще заминат за Таити, а самите те, нещастните ваинета, ще останат само с един тане за десетте! Ауе! Таити! В Таити имаше лагуна, никога не ставаше студено като тук, хората бяха кротки, не се мразеха.

Тази тема се повтаряше в различни вариации всеки ден, докато най-после няколко ваинета — между които и Ороа — поискаха от Пърсел да заминат с него за Таити във втора лодка. Той отказа. Втората лодка не струваше. Третата не беше по-добра. Ваинетата не можеха да управляват лодка в море. Освен това и за него имаше съвсем малко изгледи да стигне до Таити.

И така, мечтата им да видят отново Таити бе задушена, преди да разцъфти. Огорчението беше толкова силно, че се превърна в яд и като не можеха да се сърдят на Адамо — на горкия Адамо! — следобед жените поведоха по-хапливи разговори. Появи се нова тема: лицемерието на Тетаити. Главатарят не смееше да убие Адамо, защото Адамо не бе сторил нищо лошо, но го изпращаше да се удави в морето заедно с жена си. Това гледище се излагаше така остроумно и вероломно, че Тетаити се ядоса, стана без да продума, прибра се у дома си и на другия ден не се яви в градината на Ивоа.

Когато дойде отново, посрещнаха го така ласкаво, та той помисли, че твърдостта му ги е победила. Но още на другия ден офанзивата се поднови. Отначало беше по-забулена: миличкият Ропати, какъв приятен цвят имаше! Таитяните бяха много черни, пеританите много бледи, Ропати имаше тъкмо цвят на място! Ауе, горките ваинета, свършено беше: само Ивоа и Ваа щяха да имат деца с такъв златен цвят!

На следния ден пак започнаха да хвалят кожата на Ропати, каквато вече нямаше да видят на острова, но тази жила, прекалено много използувана миналия ден, заплашваше да се изчерпи, когато Итиота прекъсна мълчанието си и подсказа нещо ново. Описа как ще прекарват Адамо и Ивоа на пирогата, на какви опасности ще се изложат. Другите ги засилиха. И макар че Адамо беше по това време на сухо в пещерата при залива Блосом, а пък Ивоа кърмеше Ропати, представяха си ги вече мъртви: Ауе! Еатуа да ни пази! Мъртъв е милият Адамо, който никому не бе сторил зло! Мъртва е кротката Ивоа, дъщерята на великия главатар Оту, братова дъщеря на бащата на Тетаити!

Твърде много наблягаха, то се знае, на роднинските връзки, които би трябвало да спасят и нея, и нейния тане от тази безсмислена смърт и дори по този случай намекнаха пак за лицемерието. Но Омаата сметна темата за опасна и побърза да я прекрати.

Оплакването на Адамо и Ивоа, смятани вече със сигурност за мъртви, продължи два следобеда, след това Итя намери нова тема: Адамо щеше да замине. Тетаити щеше да остане единствен мъж на острова. Какво ще стане тогава с нещастните ваинета, ако Тетаити се разболее и умре? След това стана очевидно, че болестта дебне всеки миг Тетаити и десетте ваинета са обречени твърде скоро да овдовеят, без нито един тане, който да ги храни и защищава. Оплакаха Тетаити пред очите му. Възхвалиха го дори. После бъдещите вдовици оплакаха собствената си участ след като той ги напусне. Тази нова тема беше великолепна и щяха да я използуват докрай, но всичко пропадна по вина на Ваа. Доволна от своя нов тане и от положението си, Ваа не вземаше участие в жалбите на другарките си. Но мисълта, че може да остане завинаги вдовица, без надежда за нов брак, прониза изведнъж с невероятна сила съзнанието й. Тя бе съкрушена. Ауе, какво ще стане с Ваа, ако Тетаити умре? Никой не помислюваше за нея, явно беше, че я онеправдават. Заминаването на Адамо я лишаваше от един допълнителен тане в случай на нужда. Защото в края на краищата, по-добре беше да имаш един тане, който не е велик главатар, отколкото да останеш без никакъв тане.