Робер Мерл - Островът

— Аз съм главатарска ваине — отвърна важно Ваа.

Пърсел се усмихна. „Ясно. Бракът с мене беше под достойнството й.“

— Отивам си — каза Ваа.

И напусна пещерата, без дори да кимне. Пърсел я проследи с поглед. Ваине на великия главатар! А само преди няколко седмици искаше да го убие!

Пърсел прекарваше по цял ден в пещерата с лодките, ноздрите му вдишваха постоянно соления морски въздух. Солта и йодът се просмукваха навред и дори току-що нарязаните дъски загубваха твърде скоро приятната си миризма. Това бяха последните му дни на острова. Опитваше се да се съсредоточи в заниманието си и да мисли как ще протече животът им в океана. Но лъхът на сушата го посрещаше всяка вечер щом навлезеше в горичката, на връщане от залива Блосом. Тиаретата и ибискусът цъфтяха по шест месеца в годината, а юни изобилствуваше с цветя, на които не знаеше имената и от десет метра не можеше да различи разнобагрените птичета, прелитащи над тях. Невероятна смесица от ухания. Плочите по пътеката се бяха покрили с пръст и трева, изпъстрена с китки жълтурчета с къси дръжки. Пърсел пристъпваше внимателно, за да не ги стъпче. След грапавината на пясъка и скалите, тревата беше мека и топла за босите му нозе.

Малко по-късно, легнал в тъмнината до Ивоа, Пърсел слушаше дишането на Ропати. Чудни таитянски деца! Никакъв рев! Никакви сълзи! Ропати спеше гол в люлката си, безгласен като здраво животинче. Откато Тетаити го бе обявил за табу, Пърсел спеше пак с широко отворени врати и чакаше с нетърпение луната да излезе от един облак, за да види по-добре Ропати.

След малко притвори очи. Над главата му гущерите, които живееха в панданусовата шума на покрива, се промъкваха с тихо шумолене от стъбло на стъбло, напомнящо шумолене на вятър откъм планината. Пърсел потропа леко с ръка по дървената стена зад главата си. Всичко утихна изведнъж. Представи си дългите тънки гущери, свити уплашено между два листа, с разтуптяно сърце под зелената кожа. Все така са се страхували през осемте месеца, които бяха прекарали с него, макар че бяха скрити и недостижими.

Навярно бе заспал. Отвори отново очи. Луната светеше. Припомни си, че искаше да види Ропати и се надигна на лакът. Ивоа мръдна в съня си. Изтегната и също така гола, с коси, разпилени като черно сияние около главата й, тя спеше, сложила една ръка върху набъбналата от мляко гръд, а другата върху люлката на Ропати. Пърсел погали бузата й с опакото на ръката си. За Ивоа съществуваше отсега нататък само една грижа, само една цел, всичко останало беше второстепенно. Смисълът на живота й беше определен веднъж завинаги, без да трябва да го търси, както правеше той, в тревоги и недоумения.

Наведе се и отново се изненада колко мъничко е детето. Най-малко десет години ще трябват, преди да изпълни якото дъбово легло, което му бе приготвил. Изпита изведнъж желание да се разсмее. Беше наистина много мъничко! Много мъничко и много дебеличко! А телцето му, осветено от луната, имаше топлия цвят на позлатен бронз, малко овехтял — сякаш дванадесетте дни от раждането му насам бяха успели вече да го поокислят.

— Не спиш ли, Адамо?

Ивоа го гледаше.

— Не.

— Грижи ли имаш?

— Не.

Дълго мълчание. Стори му се, че бе отговорил много сухо и добави.

— Гледах Ропати.

Тя обърна глава наляво и погледна детето с бавно, добросъвестно внимание, сякаш го виждаше за пръв път, после каза безпристрастно:

— Ауе! Хубав е!

Пърсел се позасмя, после се приближи към нея, допря буза до нейната и двамата загледаха заедно Ропати.

— Хубав е — повтори Ивоа.

След малко Пърсел отпусна глава на своята възглавница от шума. Чувствуваше се натъжен и уморен. Плахите плъзгания в палмите се подновиха в настъпилото мълчание.

— За какво мислиш? — запита Ивоа.

— За гущерите.

Тя се разсмя.

— Наистина! — каза той като обърна бързо глава към нея.

— Какво мислиш?

— Много ги обичам. Имат малки крачета и тичат. Не пълзят. Пълзенето е нещо отвратително.

После добави:

— Мили са. Бих искал да ги опитомя.

— Защо?

— За да не се боят от нас.

И продължи:

— Бях намислил как да ги опитомя. Но сега е вече късно.

Тя го гледаше мълчаливо и тъй като беше гърбом към луната, той не можеше да види добре лицето й. Мина доста време. И двамата слушаха гущерите.

— Най-много се гордеех с плъзгащите се врати — заговори неочаквано той с глух глас, сякаш продължаваха вече воден разговор.

Настъпи ново мълчание, после тя каза нежно и тихо, като плъзна ръка в неговата: