Робер Мерл - Островът

Пърсел не трепна и понеже мълчеше и не вдигаше поглед от работата си, тя добави:

— В твоята пещера.

Той начерта грижливо една линия на гредата, отстрани се малко и започна да реже с триона. Омаата подхвана:

— С Файна, Раа и Тайата…

Пърсел вдигна глава и я изгледа смаян.

— В кладенеца ли слезе?

— Аз държах въжето. Неговите жени ми помагаха.

Остави триона.

— Намери ли я?

Тя кимна. Пърсел я погледна мълчаливо.

— Можеше да я остави в кладенеца. Водата щеше да я разяде.

Омаата сви широките си рамене. Пред входа на пещерата се показа черна сянка. Обърнаха едновременно глави. Беше Тетаити. За пръв път откато бяха свършили боевете, той носеше пушката си на рамо.

— Отивам да поплувам — каза Омаата.

И излезе. Тетаити стоеше неподвижен, втренчил очи в лодката. Виждаше най-после лично работата на Адамо. При все че това беше само началото, личеше, че Адамо работи както бе казал: поставяше покрив на пирогата.

Тетаити отиде от другата страна на лодката, опря ръце о ръба й и загледа Пърсел.

— За пушката — заговори бавно той, — ти ми каза истината.

После замълча.

— И за Тими ми каза истината.

Пърсел сви въпросително вежди, а Тетаити добави:

— Намерих куршума в пещерата. Куршумът е за нашите пушки. Не става за вашите.

Настъпи такова продължително мълчание, че Пърсел се почувствува неудобно. Тетаити стоеше пред него, атлет със строго лице, с тежки полуспуснати клепачи. Може би се дължеше само на осветлението в пещерата, но на Пърсел се стори, че бръчките по челото и от двете страни на устата му бяха станали още по-дълбоки. Какво противоречие между това набраздено, мрачно лице и снагата, която го носеше! Всяко движение на Тетаити изтъкваше мощната му осанка и всеки път, вдигайки поглед, Пърсел срещаше с изненада едно лице, което принадлежеше на човек със съвършено различна възраст. Поразително: глава на зрял мъж върху снага на младеж.

Таитянинът мълчеше, а неловкостта на Пърсел се усилваше с всяка изминала секунда. Не намираше какво да каже. От учтивост не дръзваше да продължи заниманието си. И стоеше прав от другата страна на лодката, с трион в ръка, да гледа Тетаити, да го чака да заговори, чувствувайки се смътно като обвиняем пред съдия.

Полупритворил очи, Тетаити гледаше Пърсел, без да го вижда. Изглеждаше унесен, зает да преповтаря в съзнанието си тъжни мисли и Пърсел усети изведнъж с отчаяние, че цял мир ги разделя. Така недостъпен изглеждаше таитянинът! Нито суров, нито дори враждебен: само далечен.

Ръцете на Тетаити стискаха горния ръб на лодката. Единствен знак, че се вълнува. Пърсел наблюдаваше тревожно това затворено лице. Между него и Тетаити лежаха толкова неправди, толкова недоразумения, толкова трупове! Сърцето му се сви. В този миг му беше почти безразлично, че ще напусне острова, че ще се впусне сред океана, може би срещу смъртта. Истинското поражение беше тази стена помежду им. Тази представа за пеританите, която Тетаити си бе създал. Това презрение. Това осъждане.

— Тогава именно — каза Тетаити — трябваше да дойдеш с нас.

Разтвори широко очи, сякаш се бе изненадал, че е изказал гласно това, а Пърсел запита:

— Кога?

— Когато Скелетът уби Кори и Меоро. Ако бе дошъл с нас, щеше да дойде и Ропати, и Уили. И Джоно. Може би и Жълтокожият. Щяхме да убием Скелета и Плъхчето. Само тях.

Клепачите му полузакриха очите.

— А сега — каза той дрезгаво и глухо — копията стърчат пред къщата ми, но аз не съм щастлив. Ругая ги, но освен за Скелета и Плъхчето, не изпитвам наслада от тия ругатни. Премного свят измря на острова… от моите… от твоите… поради тебе.

— Не, не поради мене — възрази Пърсел. — Поради неправдата.

— Поради тебе! — повтори настойчиво Тетаити. — Поради твоите разбирания на моа!

— Не е добре да се пролива кръв — отвърна твърдо Пърсел.

— Човече — извика Тетаити и вдигна рамене със сдържана ярост, — и аз не обичам да проливам кръв! Но кръвта на потисника трябва да се пролее! Нали знаеш песента: човек трябва да напои свинете си с кръв! Приятно е да гледаш как се лее такава кръв! Тая кръв земята попива с голяма радост! Неправдата, о бойци, е вонящ бурен! Изскубнете го!…

Тетаити замълча, сякаш не си спомняше продължението, после каза с треперещ глас, без да го погледне:

— Ако бе дошъл с нас, Меани щеше да е жив.

Пърсел се облегна с лявата си ръка на лодката, краката му трепереха: „Меани щеше да е жив!“ Припомни си буйното обвинение на Уили: „Поради вас загина Ропати!“ Меани, Ропати… Колко мъртъвци нареждаха пред прага му! Прониза го ужасен страх. Ами ако беше вярно! Ако Тетаити беше прав! Ако той се бе самоизмамвал още отначало! За няколко секунди усети, че главата му се люлее, сякаш бе унищожен смисълът на целия му живот.