Робер Мерл - Островът

В това движение Пърсел съзря известно комедиантство, но във всяка политика, добра или лоша, има нещо театрално. А сегашната политика беше добра, защото водеше към преговори. Жените се отдалечиха. Пърсел пристъпи на свой ред, с неприятното чувство, че е много по-дребен от таитянина и влага много по-малко изящество в движенията си. А щом излезе от хладната сянка на банановата палма, усети на тила си и слънчевия пек.

По лицето на Тетаити нямаше никакво нахалство или враждебност. Строгите му черти не изразяваха нищо. Когато заговори, Пърсел забеляза, че гласът му не е така сух, както при последния им разговор. Но все пак говореше с кратки изречения, без да си дава труд да бъде красноречив. Не се отнасяше вече със събеседника си като с военнопленник, но не го смяташе и за равен.

— Кога ще бъде готова пирогата? — запита след доста дълго мълчание той.

— След по-малко от месец.

Мълчание. Пърсел усещаше как слънцето припича в тила му. Оловен обръч стягаше главата му.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не. Само когато ще я спускам във водата.

Ново мълчание. Тетаити се отпусна на другия крак, а Пърсел помисли: „Сега вече ще заговори.“

— Къде е Тими?

Пърсел премига. Стана му страшно горещо. Слепоочията му туптяха.

— Мъртъв е.

Изненада се от отговора си. Дали бе решил отдавна, без да го съзнава, че ще трябва да признае всичко пред Тетаити, или постъпи така, защото му беше зле?

— Кой го уби?

— Никой. Уби го собствената му пушка.

Като видя, че Тетаити го гледа втренчено, без да проговори, му разказа злополуката.

— Какво направи трупа?

Пърсел махна неопределено с ръка. Не искаше да намесва и Омаата в разказа си.

— В морето.

Тетаити полузакри очи с тежките си клепачи и каза безучастно:

— Какво направи пушката?

Ясно. Тъкмо това го интересуваше. Тъкмо затова бе поискал да поговори с него. Каква полза, че счупиха пушката на Ивоа, ако в острова имаше някъде още една пушка освен неговата?

— В пещерата има кладенец. Там я хвърлих.

— В коя пещера?

— Дето е ходил Меани.

— Добре — каза Тетаити.

Обърна се кръгом. Пърсел се върна веднага до банановата палма, облегна глава о стъблото и затвори очи. Притъмняло му бе, струваше му се, че главата му ще се пръсне.

Усети хладен полъх до лицето си. Отвори очи. Ивоа му духаше с палмов лист. Усмихна й се.

— По-добре ми е.

Наоколо си чу приятелски шепот. Ауе, горкият Адамо. Не можеше да понася слънце, толкова нежна беше кожата му. Забеляза, че жените стоят все още настрана, сигурно за да му е по-малко задушно.

— Адамо — прошепна до ухото му Ивоа, — какво те попита?

— Къде е пушката на Тими.

— Каза ли му?

— Да.

Ивоа поклати с възхищение глава:

— Хитрец е. Тебе попита…

Като се върна в колибата, Пърсел едва похапна, изтегна се на леглото до Ивоа и потъна в неспокоен сън. Когато се събуди в пет часа с вдървен тил и главоболие, реши въпреки всичко да слезе до плажа. Ивоа настоя да тръгне сам. Тя се чувствуваше уморена, мислеше, че времето за освобождаването й наближава. Авапуи и Итя трябваше да останат при нея.

Пърсел се изненада, че до залива Блосом го придружи само Итиота. Навярно мерките за безопасност бяха прекратени и охраната му разпусната. Когато се появи по криволичещите пътечки на канарата, като накуцваше и се подпираше на ръката на Итиота, ваинетата дотичаха да го посрещнат и той забеляза учудено отсъствието на Омаата.

След като се изкъпа, почувствува, че има достатъчно сили да отиде до пещерата с лодките и да се залови за работа. Беше сам. Понеже слънцето започваше да се скрива зад острова, ваинетата останаха колкото можеха по-близо до морето, за да се порадват по-дълго на слънчевата топлина.

Работеше почти от цял час, когато Омаата се показа пред входа на пещерата. Грамадното и черно тяло се открои върху небесната синева. Пърсел вдигна глава и запита недоволно:

— Къде беше?

Този сърдит тон възхити Омаата. Полюлявайки грамадните си хълбоци, тя влезе в пещерата и застана отдясно на Пърсел, така близко, че почти го докосваше.

— Добре си тук — каза тя. — На хлад.

Пърсел сви рамене и насочи триона нагоре.

— Много е лошо. Има течение.

Вярно беше. В тавана на пещерата имаше голяма пукнатина, отдето нахлуваше въздух отвън, така че той работеше сякаш в комин. Омаата проследи погледа му.

— Ако не ме беше страх, че ще те убие — засмя се тя, — щях да изгоря лодките. Чудесно ще горят!

След малко каза закачливо:

— Бях с Тетаити.