Робер Мерл - Островът

— И рекох: Адамо е добър. Адамо не позволява на Ваа да те убие. А пък ти седиш в твоето па с пушката и главите. И казваш: „Адамо трябва да замине, инак ще го убия.“ Не си справедлив човек…

Разтърси глава и замълча.

— После? — запита нетърпеливо Пърсел.

— Той ме изслуша сърдито. Ауе, колко беше важен! И аз дори се поуплаших! После каза: „Адамо е перитани. Хитрец е.“

Пърсел отвърна поглед. Разочарован, огорчен. Беше „перитани“. Всичко, което изхождаше от него, беше следователно лошо.

— Тогава — продължи Ороа — аз вече съвсем се разсърдих! И рекох: „Упорити човече! Адамо е много добър! Всички жени го обичат!“ А той сви рамене и рече: „На ваинетата умът е между бедрата…“

Замълча и тупна няколко пъти с десния си крак.

— А пък ти, човече, рекох, седиш връз ума си! Така му рекох в очите! — продължи Ороа и стана изведнъж така неудържимо, че Омаата не успя да й попречи. — Не ме беше страх — продължи да пухти тя и да разтърсва грива, като кълчеше насам-натам хълбоци, сякаш се готви да рита.

После повтори разказа си отначало. Пърсел облегна лакти на коленете си и подпря глава. Обичаше Ороа, но сега не можеше да понася жизнеността й: потискаше го.

— После? — запита Омаата, сграбчи Ороа с грамадната си ръка и я накара да седне.

— Удари ми плесница — заговори по-спокойно Ороа, сякаш допирът на седалището до трикракото столче отне част от устрема й. — Ауе! Каква плесница! Паднах на земята! Ама му я върнах! — добави веднага тя, като разтърси грива и понечи да стане.

Омаата я накара да си седи на мястото.

— Бихме се, бихме се и накрая, като престанахме да се бием — сниши тя глас и наведе свенливо очи, — играхме…

— После? — запита ядосано Пърсел.

— После стана много любезен. Ауе! Очите му святкаха на лунната светлина! А пък аз започнах пак: „Адамо е моа. Адамо никого не е убил. Никога не е носил оръжие.“ Той се намръщи и рече: „Жено, ти си като дъждовните капки.“ И добави: „Ивоа има пушка.“ А пък аз — извика тя в нов изблик на необузданост и почти стана от столчето, — аз рекох: „Човече! Ивоа се страхува, че ще стреляш срещу нейния тане!“ Той помълча, после рече: „Адамо трябва да си върви, ама няма да го убия. Кажи го на Ивоа от името на братанеца на великия главатар Оту…“

Пърсел вдигна веднага глава и погледна Омаата. Всички мълчаха. Това беше вече нещо ново. Наистина Тетаити бе заявил още на 16 май, че няма да убие Адамо. Но досега не бе натоварвал никого да съобщи това на Ивоа, нито бе изтъквал роднинството си с нея. Този път обещанието не беше неопределено. Предаваше се чрез трето лице и се споменаваше името на великия главатар Оту. Тетаити все още настояваше за заминаването на Адамо, но отправяше към Ивоа и прикрито предложение за примирие.

На другата сутрин Омаата дойде при Пърсел заедно с Итя и Ивоа. Удържала си бе думата. Всичко щеше да се реши пред Адамо, с негово участие. Щом трите жени пристигнаха, останалите ваинета се оттеглиха, без да проявят каквото и да е недоволство от това, че не ги канят на закритото съвещание.

Пърсел изказа веднага мнение да предадат на Тетаити оръжието на Ивоа. Изслушаха го, без да го прекъснат, а когато привърши, не възразиха. Той се изненада, когато откри, че и трите жени се противопоставят твърдо на намерението му. Доста мъчно разбра тяхното гледище. Те се изразяваха повече със замълчавания, отколкото с думи. Съгласни бяха, че Тетаити проявява готовност към отстъпки, но смятаха, че не би го сторил, ако не беше пушката у Ивоа. Пушката беше следователно залог, който не биваше да изпускат непредпазливо. Решиха Итя и Омаата да отидат като пратенички в па , за да проверят дали Ороа не бе преувеличила обещанията на Тетаити. Нямаше да бъде зле, във всеки случай, да го накарат да ги повтори пред още две свидетелки. След това щяха да започнат преговорите. И дума не можеше да става все пак да предадат на Тетаити пушката на Ивоа. Щяха да я счупят пред него. След като го накарат и той да счупи своята в замяна.

Пърсел не бе се сетил за тази замяна и се възхити от смелостта и съобразителността на жените. Все пак възрази, че е малко вероятно Тетаити да приеме да счупи пушката си. Те се съгласиха с това, но отказът му би им позволил да изтъкнат, след дълги разисквания, каква голяма отстъпка правят, като се отказват от своето искане. Пърсел отгатна, че според тях беше важно разискванията да бъдат дълги, а преговорите трудни. Колкото повече биха траяли, толкова по-голяма тържественост щеше да придобие обещанието на Тетаити да не посегне върху живота на Адамо и по-мъчно би било впоследствие да наруши това обещание.