Робер Мерл - Островът

— Аита 48 48 Аита — няма нищо. , чеденце — каза един дълбок глас.

Той отвори очи, сърцето му се блъскаше в гърдите. Потънал беше в пот.

— Аита — повтори гласът на Омаата до ухото му.

Започна да диша по-спокойно. Сънувал ли бе? Дали всичко не беше само отлагане, само временно спиране? Бягането по плажа, копията, Тетаити, ударът на куршума в гърдите му. Не бе сънувал, невъзможно беше да е сънувал, не бе измислил думите на Мак Лауд, които звучаха още в ушите му, напевността, носовия изговор, жлъчната насмешка… Затвори отново очи, съзнанието му беше съвсем празно. Мисълта му започна да се върти в някакъв кръг, безспир, безспир. Беше страшно уморително. „Това е за вас!“ — каза яростно гласът на Бейкър. Като че някакъв удар на гонг разкъса нервите му, той се обърна със смразен гръб, с треперещи ръце. Видя оръжието, а над оръжието — тъмните очи на Тетаити, презрителната усмивка. Спри! Спри! …

— Аита, чеденце!…

Отпусна мускулите си, отвори очи и започна да брои до десет, но веднага обърка броенето и се плъзна в мрак, потъна отново, всичко се върна — Тетаити пак насочваше пушка в гърдите му. Сърцето му се сви — куршумът ей-сега ще излети, трябваше да говори, да говори…

— Омаата…

— Чеденце.

Изрече с мъка:

— Под смокинята…

— Кога под смокинята? — обади се гласът на Омаата много, много отдалеко.

Потъваше, потъваше отново. Направи отчаяно усилие.

— Когато излязох от пещерата…

— Да — каза тя, — да… раменете ти бяха червени, петленцето ми.

Раменете му били червени. Тази подробност му се стори изведнъж много важна. Не мръдваше, но ги виждаше, извил глава назад. Червени, червени. И плешките бяха червени. Каза високо:

— Раменете ми бяха червени. — И му се стори, че се поизмъква от тинята, в която бе затънал.

— Ти ми каза…

— Нищо не съм ти казвала, чеденце…

Той промърмори неразбираемо:

— Ти ми каза: „Войната не е свършена…“

Почака. Омаата не се обади. Но стана нещо странно: мълчанието й окончателно го събуди.

Продължи:

— Ивоа казва: „Тетаити има все още желание да те убие.“

Омаата изръмжа недоволно:

— Така ли каза?

— Днес, когато дойде да ме види.

Омаата мълчеше. Той заговори отново:

— Казала е нещо, което не е вярно ли?

— Не.

Невъзможно беше да се изрече едно по-лаконично „не“.

— И ти ли го знаеше?

— Да.

— Откъде го знаеше?

— Знаех го.

— Откъде го знаеше? — повтори настойчиво той.

Радостно вълнение обзе Омаата: Адамо й говореше строго, като тане! Какви ли очи имаше!

— Ругае главите — каза покорно тя.

— Всеки ден ли?

— Да.

— Всичките ли?

— Да.

— И Джоно ли?

— Да.

— И Ропати?

— Да.

След малко добави:

— Тетаити не е лош човек.

Странно. Защо каза това? Какво се опитваше да му подскаже?

Той заговори отново:

— Има ли между Уили и Ропати копие, което чака нова глава?

— Не, разбира се! — отвърна внезапно развълнувана тя. — Кой ти каза? Такова нещо няма! Не, не! Тетаити може да е решил да те убие, но такова нещо няма да направи! Ауе, копие да чака глава!

Интонацията й доказваше ясно, че това би било връх на лошото държане, най-страшно нарушение на церемониала, безобразие, недостойно за джентълмен! Весела искрица проблесна в съзнанието на Пърсел. И го зарадва. Той си пое дълбоко дъх и помисли: „Не съм страхливец.“

След това продължи:

— Какво ще стане, ако Тетаити ме убие?

Продължително мълчание, после тя каза предпазливо:

— Много неприятни неща ще му се случат.

Все същите замълчавания, премълчавания…

— Какви неща? — запита сурово Пърсел.

Усети, че тя се сковава в тъмнината. Този път сдържаността й надделя, нямаше да се остави да я подчини на волята си.

— Неща — отвърна кратко Омаата.

Пърсел вдигна глава, като че би могъл да я види.

— Знае ли той?

— Да.

— В такъв случай защо ще ме убива? Аз си отивам. Излишно е да ме убива.

Омаата се засмя кратко с гърления си смях.

— Ох, чеденце, когато един мъж стане боец…

Не довърши мисълта си и добави:

— А с Ваа си постъпил добре.

— Знаеш ли?

— Всички знаем.

И добави:

— Утре вечер ще узнае и Тетаити.

Той вдигна отново глава. Учудваше се на тия уточнявания.

— От кого?

— Знаеш от кого.

Мълчание. После той каза:

— Играе ли вече с него?

— Ще играе.

Омаата добави:

— Утре вечер. Тумата каза: „Утре вечер. Не по-късно.“ Тумата каза: „Няма да чака повече. Утре вечер ще отиде в па .“

Настъпилото мълчание продължи толкова много, та той помисли, че е заспала. Но изведнъж усети огромната й гръд да се повдига под главата му.