Робер Мерл - Островът

— Защо се смееш?

— Аита, аита, човече…

И добави:

— Утре ще видиш защо се смея.

Положи едрата си ръка на главата му и започна да го гали кротко по косата.

На другата сутрин Пърсел довърши рязането на подпорните греди за палубата. Малко преди обед жените заминаха, а той отиде да се облее с вода в навеса, докато Итя му донесе обеда. Чу, че вратата на колибата му се отвори и затвори, изтри се, излезе от навеса и застанал на слънце, обу панталона си. Постоя да се погрее, топлината проникна в тялото му, беше гладен, в добро настроение, успокоен.

— Итя! — извика радостно той.

Никой не отговори. Обиколи през градината, плъзгащите се врати бяха широко отворени. Разкрачена, разцъфнала, Ваа се бе разположила в креслото му. Коремът й стърчеше над бедрата, между ивиците на поличката от дървесина. Тя гледаше с овлажнели очи върха му и мачкаше с лявата ръка дясната си гърда.

— Къде е Итя? — намръщи се Пърсел.

— Аз ти донесох рибата — каза Ваа и посочи с ръка към масата.

— Къде е Итя? — повтори Пърсел като влезе в стаята. — Сърдита ли е?

— Не.

— Защо не дойде?

— Аз ти донесох…

— Знам, знам — прекъсна я рязко той като вдигна ръка, за да я накара да млъкне.

Приближи се до масата, лъхна го миризма на риба и лимон, беше гладен, но не се решаваше да започне да яде.

— Слушай, Ваа — каза търпеливо той. — Вчера Омаата. Днес Итя. Защо не дойде Итя?

— Аз ти донесох…

Той удари с длан по масата.

— You are a stupid girl, Vaa!

— I am! I am!

Седна обезоръжен. Притегли към себе си съда с рибата и започна да яде.

— Адамо — обади се след малко Ваа.

Той я погледна. Едната й едра ръка беше на бедрото, другата търкаше гърдата. Невъзмутимо, животинско изражение. Но мъничко тревога в погледа.

— Сърдиш ли се, Адамо?

Пак същата тревога. И то заради него! Сякаш бе забравила изведнъж, че е вдовица на велик главатар.

— Не се сърдя.

Тя премисли. Минаха няколко секунди, после каза, като поизправи рамене и снага:

— Днес аз. Утре Итя.

Личеше, че прави почти отчаяно усилие да обясни.

— Защо днес ти? — запита Пърсел.

Лицето на Ваа се разнежи, устните й се разделиха, зъбите светнаха, тя стана почти хубава.

— Ти ме би.

Пърсел я изгледа в недоумение.

— После? — запита той като вдигна вежди.

— Вчера — отвърна тя, с лице преобразено от очарователната усмивка. — Вчера ме би.

Разбра изведнъж. Затова значи Омаата се бе смяла снощи! „Каква жертва принасям за мира!“ Тази мисъл го развесели. Погледна мило Ваа и белите й зъби веднага светнаха. Разположила се малко смутена в креслото, Ваа се усмихваше със спокойното изражение на собственица.

— Тетаити знае — каза тя, когато той се нахрани.

— Знае ли?

— Каквото исках да направя. Ороа отиде. Казала му.

Ороа отиде . Нито сянка от укор. Просто факт. Установяваше един факт. Нещо естествено, като това, че югозападният вятър докарва дъжд. И също така неизбежно.

— Кога?

— Миналата нощ.

Удивително. Тумата не само бе предвидила, че Ороа ще отиде, но бе предвидила още навремето и докога ще може да устои.

— Ти си мой тане — каза Ваа. — Трябва да ме закриляш.

Пърсел я погледна бегло. Може би не беше толкова глупава в същност.

— Ако Тетаити иска да те убие — каза безстрастно той, — ще те закрилям. Но ако иска само да те бие…

Тя сложи на бедрата едрите си ръце и наведе покорно глава. Да. Нека я бие. Да. Редно беше. Нямаше какво да каже против боя.

Стана.

— Отивам си.

Той вдигна вежди.

— Отиваш ли си?

— Аз съм бременна — каза гордо тя.

— О, да — отвърна той като се смути и изчерви. — Разбира се! Разбира се! Върви си!

— Отивам си — повтори Ваа и се заклати към вратата, а дървесинените ивици на фустичката се люшкаха около хълбоците й, докато излизаше величествено.

Два дни минаха без промени. Тетаити не излизаше от па , Ивоа не се виждаше. Единственото ново събитие бяха нощните похождения на Ороа. Тя не се опита да ги скрие. Разправяше словоохотливо, като тупаше с крак и подскачаше. Не влязла в па , а само в преддверието. Докато Тетаити не прибере главата на Скелета от копието, тя го смяташе официално за враг. Междувременно, разбира се, играеше с него. Но не влизаше в къщата му и не го признаваше за тане.

На двадесет и втори, докато слизаше по стръмната пътечка към залива Блосом, Пърсел си изкълчи глезена. Разтриха го и го превързаха. Решиха, че отсега нататък ще обядва в пещерата с лодките и само вечер ще се прибира в колибата си. Ваинетата му направиха на плажа една колиба от клони и шума, където да си почива през горещите часове на деня.