Робер Мерл - Островът

Пърсел стана и облегна коляно о пейката на рулевия. Ясното петно се бе появило откъм левия борд и ако се съдеше по посоката на вълните, южно от тях. Не беше кръгло, както му се бе сторило отначало, а продълговато. По-точно, изглеждаше като че ту се издига, ту спада. Във време на буря небето често представя необичайни оптически явления, но те се движат, изменят се, изчезват. Това петно не изчезваше и не се местеше.

Тетаити започна отново да изгребва водата, а Пърсел пак седна. Трепереше от студ. Беше като замаян, обзет от странни спомени.

— Огън! — изрева Тетаити.

Пърсел стана с разтуптяно сърце и загледа наоколо си, без да разбира.

Тетаити се втурна към него, без да забелязва, че кофата, вързана за китката му, подскачаше отзад и се удряше в ръбовете на лодката.

— Огън!

Улови Пърсел за раменете и го раздруса. Кофата се блъсна в нозете на Пърсел и той я хвана за дръжката. Стори му се изведнъж много важно да прекрати безредното люшкане на кофата.

— Огън! — извика Тетаити като го разтърси с всички сили.

Една огромна вълна ги връхлетя и повали на пейката. Пърсел се изправи, изкашли се и отвори очи. Светлото петно! Сякаш було се разкъса. Жените бяха запалили огън на плажа! Островът беше пред тях!

— Поеми руля! — изкрещя той и се втурна към покрива. Грубо разтърсване го дръпна назад. Кофата. Продължаваше да я държи, а бе забравил, че е вързана за китката на Тетаити.

Не загуби време да разхлабва въжетата на главното платно. Направо ги преряза. Легнал върху платното, което вятърът изтръгваше из ръцете му, той успя да улови рифовете, вдигна го и завърза въжето в ъгъла. Лодката се заклати, огромни вълни нахлуха в нея, трябваше да направят отчаяни усилия, да се напънат до смърт. Ако бурята връхлетеше отново, светлото петно откъм левия борд щеше да бъде погълнато от непрогледния мрак!

Пърсел пое руля и изведнъж го обзе страшно съмнение. Дали не се мамеха? Как биха могли ваинетата да запалят и да поддържат огън под такъв пороен дъжд?

— Тетаити…

При все че сега работата му беше съвсем излишна при непрестанно нахлуващите вълни, Тетаити изгребваше. Изгребваше яростно. Със затворено, свито лице.

— Тетаити…

Таитянинът вдигна глава, изгледа го и Пърсел разбра по погледа му, че и той не вярва вече. Огън при потоп! А светлото петно беше все пак на същото място, до самата вода.

В следния миг Тетаити вече седеше до него, открил зъби в усмивка, със светнало лице, обезумял от възбуда.

— Адамо! — извика той. — Пирогите!… Пеританските пироги!

Пърсел го погледна и се разсмя с нестихващ, пресеклив смях. Пещерата бе послужила на жените за камина. Подпалили бяха лодките!

Платното плющеше. Пърсел видя, че Тетаити отвърза кормилното весло. Югозападният вятър престана изведнъж, вълните изчезнаха, озоваха се във властта на вятъра откъм острова. В същото време мъглата се сгъсти. Не виждаха нищо извън светлото петно.

Пърсел смени Тетаити при кормилното весло и го чу зад гърба си как прибира платната. Лодката се плъзгаше по водата без люшкане и тази нейна устойчивост просто зашемети Пърсел. Не виждаше нищо, нито дори дръжката на веслото. Всичко беше бяло, заглъхнало. Струваше му се, че нахълтва в памук, в разкъсан, лек, подвижен памук, който постепенно се слепва зад него. Гребеше с две ръце с кормилното весло, извил глава през рамо, за да се насочва по петното. Тетаити беше навярно при носа. Не го забелязваше.

Тетаити дойде да го смени при кормилното весло и лодката се понесе по-бързо. Пърсел отиде напред, улови с една ръка дебелото въже на кливера, облегна другата о мачтата и си пое дъх. Гърдите му се повдигаха конвулсивно. Не виждаше нищо. Невидима беше дори водата, по която се плъзгаха. Така минаха няколко минути, после усети мирис от дим и горящи дърва, гърлото му се сви, доплака му се.

Килът почна да стърже в пясъка, лодката полегна на левия борд и не мръдна. Той хвърли котвата, скочи във водата и затича по плажа към огъня. След няколко метра нозете му измениха. Падна по очи с протегнати ръце и притисна устни о пясъка.

— Адамо!

Беше гласът на Тетаити — приглушен, тревожен. Търсеше го.

— Адамо!

Може би не бе чул плисъка, когато Пърсел скочи във водата, след като бяха заседнали.

— Тетаити — обади се с отмалял глас Пърсел.

Изправи се и зачака отговора на таитянина, за да тръгне по посока на гласа.

— Адамо!

Пърсел тръгна отново, протегнал ръце. Не виждаше дори края на пръстите си. Всичко беше бяло, потънало в памук.