Робер Мерл - Островът

Пърсел вдигна очи, съвършено смаян.

— Ти мислиш, Омаата, че някоя от жените… Невъзможно! Той не излиза никога вън от па .

Омаата се поусмихна.

— Не е потребно да излиза.

— Итиота ли?…

— Не, не. Итиота ще му носи ядене. И нищо повече. Ауе, тя мълчи като сом. Затова я избрах.

Пърсел постоя за миг, без да продума, после помисли изведнъж: „Шлюзата. Тя не е само за отбрана. Служи и за приемна. Посетителката ще може да види Тетаити, без да види главите. Честолюбието е пощадено…“

Сложи ръка малко по-нагоре от дебелата китка на Омаата.

— Затова ли предложи жените да нощуват по две в къща?

— И дори по три — каза Омаата.

Ясно. Имаше пред вид тройката от Източния булевард: Тумата, Ороа, Ваа. По-точно Ороа. Ороа, която „още докато беше при Скелета, пък и когато беше с Уили…“ Човек можеше да вярва на Итя: беше добре осведомена. Той каза гласно:

— Ороа ли?

— Ще ти изпратя Итя, чеденце — отвърна Омаата. — Днес тя ще ти донесе яденето.

Обърна му гръб и си отиде. Пърсел не се учуди от това, че тя не отговори на последния му въпрос, но се учуди, че бе казала толкова много неща преди това. Може би за да го накара да се предпазва. Да му подскаже, че всички жени не са безопасни…

След обеда Пърсел поспа. Когато се събуди, забеляза, че Итя бе изчезнала. Натовари на рамо няколко дъски, взе сечивата си и тръгна към залива Блосом. Не бе изминал и петнадесет метра по Източния булевард, когато към него се присъединиха Омаата, Итиота и Авапуи. „Трябва да са ме дебнали — помисли веднага той. — Жилището ми е под добра охрана.“ Ваинетата го освободиха от дъските, биха взели дори сечивата му, ако им бе позволил. Уличката на канарата продължаваше двадесетина метра успоредно с па и Пърсел забеляза, че докато бяха в близост с оградата, жените вървяха между нея и него.

В подножието на канарата имаше начало на доста висока и широка, но не и дълбока пещера, която служеше за заслон на трите лодки от „Блосом“. Там бяха запазени от слънцето и от югозападния вятър — най-силния на острова. На това място пред канарата имаше срутени скали, които пясъкът бе покрил полека-лека, така че дори при прилив прибоят не достигаше до входа на пещерата. Но за по-голяма сигурност лодките бяха все пак вързани с въжета и куки. Напролет ги бяха изстъргали и пребоядисали (защото в трюма на „Блосом“ имаше достатъчно боя, за да го подновят през време на дългото пътуване от кила до върха на мачтите), а след това ги бяха покрили с брезентите им. Мачтите и запасните реи бяха наредени върху подпори, забити на два метра височина в канарата.

Пърсел отвърза брезентите и огледа внимателно лодките, като забиваше от време на време в дъските им върха на джобното си ножче. Не откри загнила част. И трите лодки бяха добри. Но двете бяха проядени на няколко места от червоточина. Само една беше съвсем здрава, освен това дъските на борда й не се захлупваха наполовина, а влизаха една в друга с дълбеи. Нея именно избра.

Той изправи мачтата с помощта на Омаата и Авапуи, постави долната рея и измери разстоянието между нея и пода. Височината беше 1,35 метра. Реши да направи покрива на височина 1,20, за да остави 15 сантиметра за движението на реята от борд до борд. Тъй като от пода на лодката до основата на мачтата имаше 85 сантиметра, покривът щеше да увеличи само с 40 сантиметра външния брод и нямаше да засегне устойчивостта на плавателния съд. Под напречните греди отвътре кабината щеше да има едва 1,20 метра височина, а това беше много малко, но човек щеше да се чувствува все пак добре, когато е седнал.

Тъй като дължината на лодката беше общо 7 метра, Пърсел определи дължината на покрива на 5,80 метра и остави само 1,20 за кабинката на рулевия. В същност никак не му се искаше да има такава открита кърма, която беше според него слабото място на лодката — от там можеше да нахлува вода, а това беше много опасно, особено при буря. Би предпочел да постави палуба от край до край, като остави за вход място колкото да се провре един човек. Но се отказа от това си намерение, защото в толкова малък и нисък плавателен съд положението на рулевия, непрестанно плискан от пръските на вълните, нямаше да бъде никак завидно.

Отначало възнамеряваше да построи класическа палуба, със страничен ходник към носа. Но след като размисли, реши да направи мостик. Палубата щеше да построи изцяло, което улесняваше направата й, осигуряваше по-голяма устойчивост на лодката и оставяше долу повече място за кабината. Като разреши и този въпрос, той се погрижи за двояката закръгленост на палубата: трябваше да бъде вдлъбната отпред назад и изпъкнала от левия към десния борд. На пръв поглед извивът по дължината не представляваше никакви трудности. Като се продължи всяко ребро с отвесна подпора, излизаща с 40 сантиметра извън обикновените подпорни греди и като се свържат тези подпори от носа до кърмата, ще се получи задоволителна заобленост. По-мъчна беше напречната заобленост; тя трябваше да се получи очевидно чрез напречните греди, които ще поддържат напречните дъски на палубата, а извивката им трябваше да се определи и начертае. Пърсел си припомни, че тази извивка се нарича дъгова и че вероятно е учил някога да я изчислява, но спомените му спираха до тук. Спомни си за Мак Лауд със съжаление, от което сам се изненада. Прогони бързо тая мисъл, взе си бележка да потърси из книгите на кораба и отложи решението за по-късно.