Робер Мерл - Островът

Като не можеха да използуват Тетаити и за риболов, решиха, поради същите съображения, за запазване на достойнството му, да не натоварват с тая работа и Адамо, а да я възложат на Ороа, която бе научила от Мак Лауд да лови риба по перитански и щеше да предаде това изкуство на другарките, които си избере.

Жилищата създадоха повече грижи, но разискванията бяха така потайни, че Пърсел трябваше да напрегне цялото си внимание, за да може да ги следи. Омаата постави ясно въпроса: щяха ли и занапред да живеят поотделно, всяка в къщата си, или щяха да се съберат по две, дори по три заедно? Всички се спогледаха, но никоя не изглеждаше склонна да се изкаже по принцип върху тоя проблем. Най-после Итя взе думата и заяви, че тъй като няма свой дом, може или да отиде в къщата на бедната Амурея, или, ако някоя я иска, да отиде при нея. Каза това, без да погледне някого, със скромност, която доказваше колко е поправила държането си. Последва доста продължително мълчание с дейни съвещания чрез погледи и кимания, чийто шифър остана неразбираем за Пърсел. После Омаата каза, че ако Итя не се страхува да бъде смазана, когато хазайката й се обърне в леглото си, би се радвала да я вземе при себе си. Все още съкрушена, Ороа каза, че би се грижила с готовност за Ваа, било у дома си, било в къщата на Ваа. „У дома“, отвърна Ваа с тон, от който веднага пролича, че колкото и да е удобна със стенните си шкафове, къщата на Ороа стои много по-долу от нейната. Настъпи ново замълчаване, нови споглеждания, после Авапуи каза, че е готова, „разбира се“, да прибере у дома си Итиота. Това „разбира се“ бе разбрано сякаш от всички, освен от Пърсел. След това настъпи неловкост, защото видяха, че Тумата остана сама. По причини, които Пърсел не можа да отгатне, изглеждаше, че нито Омаата, нито Авапуи могат да приемат още едно лице. Трябваше да мине известно време докато Ороа, заета да се грижи за Ваа, се досети, че на нея се пада да покани Тумата. И го стори с готовност. Но всичко щеше да пропадне, когато Ваа се възпротиви, като заяви, че къщата й била много малка за трима души. Ороа се възмути дотолкова от тия думи, че я сграбчи отново за раменете, с явното намерение пак да я раздруса. Омаата се намеси и разреши с две думи въпроса: нареди Тумата да отиде у Ороа, а Ваа само да нощува там, като стои денем у дома си.

Решиха също да се върнат към общо готвене и да отворят пак общинската пекарня на пазара. Пърсел се запита дали жените ще включат в това снабдяване и Тетаити, но не можа да довърши мисълта си. Въпросът бе решен сам по себе си. Определиха Итиота да носи дела на „ония от па “ (така ги нарекоха тактично). Пърсел се възхити от това решение. То беше не само великодушно, но и хитро — можеше да мине едновременно за доброжелателство и за опипване на почвата.

Той не се намеси нито веднъж и не остана с впечатление, че намесата му се очаква. Явно беше, че на острова се установява женска власт, че жените поемат без шум и без претенции управлението на селището. Всичко стана бързо и разумно, с малко приказки и възможно най-малко свади.

Омаата даде знак за тръгване. Когато всички жени излязоха, Пърсел я задържа на прага. Ваинетата продължиха пътя си, без да се обърнат.

— Омаата — каза той като сниши глас, — искам да видя Ивоа.

Тя погледна горичката пред себе си, но не отговори.

— Чуваш ли? — повтори с едва уловимо нетърпение Пърсел.

— Чувам — отвърна Омаата и спря върху му големите си очи.

Докато траеше събранието, тя беше крайно възбудена. Но сега нещо сякаш угасна в нея, погледът й беше тъжен.

— И така?

— Знам какво ще искаш от Ивоа, човече. Тя няма да се съгласи.

— Кажи й, че искам да я видя.

— Няма да иска.

— Няма да иска ли? — повтори полуобидено, полунедоверчиво Пърсел.

— Няма да иска — отвърна невъзмутимо Омаата. — Защо да те види? За да откаже каквото ще искаш?

— Аз искам нещо разумно.

— Не — отвърна Омаата и поклати глава, втренчила тъжно поглед някъде далеко напред, сякаш да пресече горичката и да проникне до сърцето на Тетаити.

И добави:

— Не. Засега не. По-нататък може би.

— Само аз мога да съдя кога е разумно — каза студено Пърсел.

Омаата наклони глава към него и му се усмихна.

— Ох, петленцето ми, кой познава по-добре таитяните, ти ли или ние?

— Дадох обещание на Тетаити — каза след малко Пърсел.

— Ауе — отвърна Омаата като вдигна грамадните си рамене, — той ще узнае, че Ивоа не се е съгласила да дойде.

— Как ще узнае?

— Ще го кажа пред жените.