Робер Мерл - Островът

— Влез — каза гласът на Тетаити.

— Казах, че не искам да видя главите — отвърна Пърсел.

— Няма да ги видиш.

Какво значеше това? Че не ще има време да ги види ли? Последва мълчание, после, разбрал сякаш какво става в него, Тетаити добави:

— Можеш да влезеш. Нищо няма да ти се случи.

Обещание ли или клопка? Пърсел направи усилие да овладее гласа си и каза:

— Излез ти.

— Не.

— Не съм въоръжен — заяви Пърсел като вдигна ръце.

Не забелязваше нищо зад коловете и шумата, но знаеше, че Тетаити не изпуска из очи нито едно негово движение.

— Не. Не искам да изляза.

Ясно. Страхуваше се от куршума на Ивоа.

— След тая врата има втора — заговори отново Тетаити. — Няма да видиш главите.

Преддверие. По-точно пространство между две шлюзи — за да бъдат задържани посетителите, или уловени в капан нападателите. Тъй като подвижната врата беше слабото място на па , Тетаити бе построил втора преграда зад нея.

— Да си останем по местата — отвърна Пърсел. — Можем да говорим и така.

Настъпи мълчание. После вратата между двата кола се затвори. Само че този път с трясък. Пърсел въздъхна. Може би ще го убие. Времето ще покаже. Но едно беше сигурно: няма да го вземе в плен.

Тетаити започна рязко:

— Къде е Ивоа?

— В горичката.

— Има ли пушка?

Кратка пауза, после Пърсел каза:

— Защо питаш? Знаеш.

— Какво търси с пушка в гората?

— И това знаеш.

Сети се, че отговорът може да се стори двусмислен и добави:

— Страхува се да не ме убиеш.

Почака възражение, но не чу нищо. Беше учуден, почти слисан от резкия, съвсем не таитянски тон на въпросите.

— Къде е Тими? — запита все така кратко и повелително Тетаити.

— Не зная.

В същност това беше вярно. В буквалния смисъл на думата вярно. И, просто да не повярваш, стана му приятно, че излъга само наполовина.

— Къде е пушката му?

Пърсел се поколеба и се ядоса от това колебание.

— Не е у мене.

Глупав отговор. Съвсем подходящ да подхранва подозрения.

— У кого е? — запита веднага Тетаити.

Пърсел се поколеба отново, после каза:

— У никого.

Поправи се:

— У никого, струва ми се.

И това беше глупост. А уговорката още по-голяма глупост.

— У жена ти ли е?

Пърсел вдигна рамене, без да отговори. Какъв високомерен тон, какви груби, прями въпроси! Далеко бяха от церемониала и красноречието при Ману-Файте. Изведнъж Пърсел разбра. Това не беше разговор между равни. А разпит на военнопленник.

В същия миг Тетаити каза:

— Ти си мой пленник и аз имам право да те убия. Но няма да те убия. Вземи една от трите перитански пироги и отплавай с жена си.

Пърсел помълча, преди да отговори. Сякаш занемя.

— Казах, човече — обади се Тетаити.

— Тетаити — заговори най-после Пърсел, — аз не съм вдигал оръжие срещу тебе. А ти все пак казваш: „Ти си мой пленник.“ Каза още: „Няма да те убия.“ Въпреки това ме пращаш да се удавя в морето с жена ми, дъщерята на великия главатар Оту.

Този път Тетаити замълча. Остана равнодушен към доводите на Пърсел, но не и при намека за роднинските връзки на Ивоа. Оту и баща му бяха братя. Ивоа му беше братовчедка, а думите на Пърсел му вменяваха във вина гибелта на Ивоа.

— Пеританите са лоши хора — заяви най-после той със сдържан гняв. — Ти трябва да си заминеш. Но ако сестра ми Ивоа желае, може да остане.

Зложелателството в този израз беше очевидно, защото Тетаити не можеше да се усъмни ни най-малко в решението на Ивоа. Пърсел се отчая. Такава омраза, такова вероломство… Невъзможно беше да се разберат.

— Слушай — каза той, — аз не вдигнах оръжие срещу тебе. Дойдох в стана ти с Ману-Файте. Жена ми е отишла в гората против волята ми. Защо се държиш така с мене?

— Хитър човек си ти — отвърна презрително Тетаити. — Затова си още жив. Но все пак трябва да си вървиш. Не искам перитани на острова.

Настъпи мълчание, после Пърсел каза:

— А какво ще стане, ако откажа да замина?

— Ще те убия — отвърна Тетаити без никакво колебание.

— Сега ли?

— Сега.

Пърсел загледа зорко храстите пред себе си, но не видя нищо, нито святкащ поглед, нито цев на пушка.

— Ако ме убиеш, жените ще се опитат да отмъстят за мене.

Тетаити изръмжа нещо, което можеше да мине за презрение, но не изрече нито дума. Явно беше, че не желае да предизвика жените с приказки, които този перитани би могъл да повтори. „Не иска да ги дразни — помисли Пърсел. — Иначе щеше да ме убие досега.“

Пърсел мълчеше. Страхът бе изчезнал напълно, съзнанието му беше ясно и студено. От няколко секунди страшно се изкушаваше да каже: „Островът е толкова мой, колкото и твой. Аз не съм ничий пленник. И няма да си отида.“ Подобно поведение имаше достойнството, че е откровено, но той все пак се поколеба в последния миг дали да го възприеме. Пред един Мак Лауд не би се колебал. Но Мак Лауд претегляше всяка своя стъпка. Човек можеше да предвиди действията му. А Пърсел не беше така сигурен в поведението на Тетаити. Таитяните бяха способни да постъпват пресметливо. Но не винаги осъществяваха докрай сметките си. Пътьом намираха внезапно по-дълбоки основания да се отклонят от разума. В случая с главите например, въпреки доброто си име, Тетаити не бе постъпил благоразумно. При най-голямо желание да не дразни жените, той ги бе настроил против себе си.