Робер Мерл - Островът

Почти четвърт час никой не продума. Тогава пристигна Омаата, погледна одобрително всички и с тържествено-властническо изражение седна също на леглото, в нозете на Пърсел, срещу Итиота.

— И така? — запита Пърсел като се изправи.

— Тетаити те чака.

— Сега ли?

Тя кимна утвърдително.

— Къде?

— Пред вратата на па .

Пърсел я погледна.

— Той ли каза „пред вратата на па ?“

— Той. Не иска да дойде на пазара.

— Защо се забави толкова?

Тя мълчеше високомерно, с наведени очи и неподвижно лице. „Очевидно — каза си Пърсел — въпросът ми е бил неуместен. И съвсем излишен. Ясно е, че е ходила да уведоми Ивоа.“

Стана и каза спокойно:

— Ела.

Като стигнаха до Западния булевард, Пърсел я улови за ръка и тръгна по-бързо, за да се отдалечат от жените.

— Слушай — започна той тихо, като наблягаше върху всяка дума. — Не бива да предприемате нищо срещу Тетаити. Нищо .

— Ами ако те задържи в плен?

— Нищо.

— Ами ако те убие? — запита тя твърдо.

Пърсел вдигна поглед. Лицето й беше затворено. Пак му се сърдеше. Той потърка буза о ръката й.

— Не се сърди, моля ти се…

Настъпи мълчание, после тя каза изведнъж с променен глас:

— Ох, петленце, постоянно ме е страх за тебе.

Той стисна още повече ръката й.

— Помни: нищо не бива да се случи с Тетаити.

Тя поклати глава и каза тихо:

— И аз не искам… само че много ме е страх за тебе. Понякога ми се иска да го убия, за да се отърва от страха.

— Не, не — настоя той. — Не бива и да помисляш такова нещо!

И добави:

— И него го е страх.

Тя кимна.

— Вярно е. Той е много храбър, но го е страх. От тази сутрин не оставя оръжието си, дори като работи.

И продължи:

— Работи като луд с жените си. Може да свършат па до довечера.

Щом стигнаха до ъгъла на ромба, Пърсел се спря и каза, без да вдига поглед:

— Върни се при жените.

Очакваше, че ще се възпротиви. Но тя се подчини веднага. Следван на двадесетина метра от жените, той тръгна по Улицата на канарата.

Колкото повече наближаваше къщата на таитяните, толкова повече дърветата се разредяваха, слънцето грееше по-силно, той започна да се поти. Изтри очи с опакото на ръкава си и когато можа да погледне отново по-ясно, забеляза почти привършеното па .

То се издигаше при завоя на пътеката, на четиридесетина метра пред него. Проста дървена ограда, около три метра висока, направена от дълги неогладени колове, забити в земята и вързани в горния си край един за друг. Но тъй като при преминаването на това препятствие щяха да участвуват и нозете, и ръцете на нападателя, докато траеше това гимнастическо упражнение той щеше да бъде обезоръжен и изложен. Дори ако успееха да подпалят това па , построено изцяло от сурово дърво, невъзможно беше да прехвърлят факла зад него, за да подпалят колибата. Разстоянието беше прекалено голямо. Така че па наистина предпазваше от подобна изненада. А като запалеха тук-там огньове в заграденото пространство, през бойниците в стените на колибата биха могли лесно да отблъснат възможните нощни нападения.

Пърсел беше вече на двадесетина метра от па , когато гласът на Тетаити извика:

— Стой!

Пърсел се подчини.

— Кажи на жените да се спрат.

Пърсел се обърна, вдигна длани към жените и им предаде заповедта на Тетаити. В редиците им се чу недоволен шепот, но все пак послушаха.

Пърсел отново се обърна с лице към па . Не виждаше нищо. Никакво лице. Никаква сянка. Междините между коловете бяха запушени с клони на бодливи храсти.

— Ела — чу се гласът на Тетаити.

Пърсел се изправи и тръгна. Двадесет метра. Не повече от двадесет метра. Съвсем изправен, той пристъпваше твърдо, но зад тази привидна твърдост се чувствуваше отпаднал, без сили. „Дали ще чуя поне гърмежа?“ — запита се тревожно той. Задъхваше се. Забеляза, че е притаил дъх. Вдъхна дълбоко и вдигна глава. Усети как мускулите на врата му се опънаха и помисли насмешливо: „Деветата глава, донасям му деветата глава…“

Оградата приближаваше толкова бързо, че той разбра, че е ускорил ход. Опита се да забави крачките си и по усилието, което изпита, разбра колко се е уплашил. Не вървеше към па . Втурнал се бе към него.

Спря се на два метра пред оградата. Щом застана на едно място, краката му затрепераха. След известно време, което му се стори много дълго, па се размърда ненадейно. По-точно една част от него се отдръпна назад и настрана, откривайки вход между два кола. Това безшумно и ненадейно отваряне беше почти зловещо.