Робер Мерл - Островът

— Жените са обидени — каза най-после тя. — И аз съм много обидена.

— Но такъв е обичаят.

— Не е! — възрази разпалено тя. — След война между едно и също племе не набучват главите на копия.

Последва мълчание. После Пърсел запита:

— А защо той постъпва така?

Омаата вдигна рамене.

— Много мрази пеританите. Опитва се да се радва на победата си. За него тия осем глави…

Махна с ръка и не довърши изречението. Пърсел издаде брадичка. Очите му загледаха студено. Осем глави. Девет с неговата. Всички перитани мъртви. Тетаити наистина би се зарадвал…

Стана и се обърна към Омаата.

— Хайде — каза смело той. — Ти ще отидеш при Тетаити. Ще му кажеш: „Адамо рече: няма да отида в твоята къща, защото не искам да видя на копия главите на пеританите. Адамо каза: да дойде по пладне на пазара: там ще го чакам.“

Тя го погледна за миг мълчаливо. Ауе, как можеха да се променят очите му!

— Ще се върна с тебе в селото — продължи Пърсел. — Ще чакам отговора му у дома си.

Вчера, почти по същото време, бе напуснал Източния булевард и бе тръгнал с жените по Улицата на смокинята!… Сега беше пак там, стигаше вече селото. Вдясно се издигаше къщата на Мезън. Ако вместо да свие на ляво, за да се прибере у дома си, тръгнеше по Източния булевард, щеше да мине покрай всички къщи по ръбовете на ромба… Колко добре бе избрано местоположението на селото! Колко добре бе начертан планът му, с колко любов симетричността му бе замислена, разстоянието между къщите спазено, всички правила на цивилизацията изпълнени едно след друго… Какво прекрасно постижение! Организацията, усилието, творческата воля, усетът за предвидливост, грижата за самозапазване и за предаване имота на потомството — всичко беше великолепно. Само преди няколко месеца на това място нямаше нищо друго, освен дива гора. А сега имаше „пътища“, „булеварди“, почти съвсем прави, всички с надпис и име; имаше пазарен площад с будка, камбана, часовник, с направени от Мак Лауд брезентни щерни; не особено красиви, но солидни къщички; обработени, заградени градинки. Всеки у дома си. Всеки за себе си. Всички самостоятелни. Никой да не иска нищо от другите. Всички врати заключени. По-нагоре, на равнината, собственост на деветимата англичани — девет парцела прекрасна земя, която трябваше да ги храни, а вместо това ги погуби.

Девет ли? Не, не девет, осем. Той можеше, ако пожелае, да заеме парцела, който Мак Лауд му бе отредил. Наведе глава. Устата му съхнеше и горчеше. Единственият англичанин на острова!… Усети, както вървеше редом с Омаата, че тя сложи на рамото му едрата си ръка, когато той забави ход като наближи къщата си. Дълбокият глас отекна глухо до ухото му:

— Не тъжи, Адамо.

Той поклати ядосано глава.

— Не тъжа.

Отдръпна се от нея и продължи да върви. Тя свали ръката си.

Стигнаха пред къщата.

— Отивам — каза важно Омаата.

Остави го, без да го погледне, вирнала глава, източила студено гръб. Той поклати нетърпеливо глава. Ах, тази тяхна докачливост, този проклет церемониал!… Бутна вратата на къщата си и веднага почувствува угризение. Насред стаята се мъдреше, яко и величествено, креслото, което бе направил собственоръчно. Преди да отиде при смокинята, Омаата бе намерила време да му го донесе, за да има нещо да го чака, когато се прибере в колибата си и не намери там Ивоа.

Той излезе в градината и отиде до ибискусовия храсталак. Повика няколко пъти Ивоа. Беше почти сигурен, че тя го следи отнякъде. Знаеше, че няма да излезе от горичката при повикването, но искаше да й покаже, че се безпокои за нея.

Все под впечатлението, че очите на Ивоа се крият зад всеки лист, той отиде до навеса, изми се от глава до пети и грижливо се обръсна. Върна се в къщи, отвори широко плъзгащите се врати, после, усещайки, че го обзема умора, се изтегна на леглото, с очи към светлината. Слънцето беше високо, но Омаата все още не се виждаше.

След малко пристигнаха жените. Не говореха, пристъпваха безшумно по камъните на пътеката. Но преди да прекрачат прага, Пърсел чу особеното шумолене на фустичките от дървесна кора. Влязоха без усмивка, наведоха се една след друга към него, и все така мълчаливи потъркаха буза о неговата. След това се спогледаха и започнаха някакъв бърз, плъзгащ се балет, в който сякаш всяко движение беше строго определено от установени правила на старшинство. Итя, Авапуи и Итиота седнаха на леглото — първата отдясно, втората отляво на Пърсел, третата до нозете му. Ороа и Тумата не поискаха или не посмяха да използуват столчетата и седнаха на пода. А Ваа, след като целуна Пърсел (не бе го правила откато бе станала съпруга на великия главатар), се оттегли и застана права до вратата като гостенка, която бърза и може всеки миг да си тръгне. Всичко това учуди Пърсел. Отдалечаването на Ваа, сдържаността на двете седнали на пода ваинета, спокойната фамилиарност на трите други до него. Най-чудно беше това, че една от тях беше Итиота, вдовицата на Уайт, която бе виждал съвсем нарядко.