Робер Мерл - Островът

И добави:

— Много храбър мъж си, Адамо.

Дълбокият мощен глас, топлотата, устремът — всичко беше отново като по-рано.

— Аз съм човек, който страшно се бои — каза с лека насмешка Пърсел. — Боях се от сутринта и чак до смъртта на Тими. След смъртта на Тими пък се боях от студа. А когато престана да ми е студено, се боях да остана сам. Ауе, цял ден се боях. Ако се умираше от страх, щях да съм умрял досега.

Тя се засмя, помълча и каза:

— Много си храбър, Адамо.

И добави:

— Видях те в колибата с тримата перитани. Видях те като тръгна с Ману-Файте. Ауе, разплаках се като те видях да тръгваш без оръжие с Ману-Файте. Такъв дребен, слабичък и непоколебим! О, петленцето ми! О, Адамо!

Той не знаеше вече какво да каже. Долепи по-силно буза до гърдите й и притисна с ръка едрата й снага. Шепотът в нощта възстанови връзката помежду им. Не предишната. Тя нямаше да се върне никога. Беше нещо друго. Другарство. Разбиране. Неизречена нежност.

Стана му горещо, отхвърли одеялото до кръста си. Миризмата на „Блосом“ изчезна веднага, заместена от топлото ухание на Омаата. Позна едно друго ухание — това на цветята в косите й. Само едно не можеше да познае, най-силното и най-известното. Би могъл да го разпознае между хиляди, а не можеше да го назове. Вероломна, смесена миризма на пипер, миск и амбър. Миризма на растение, което се превръща в плът. Отначало човек не можеше да определи приятна ли е, или неприятна, но докато се чудеше каква е, тя проникваше неусетно в него като упойка. Не се излъчваше от Омаата, беше просто част от нея, от шията, от рамото, от гръдта, върху която бе положил буза. Беше неотлъчна част от нея. А в същото време напомняше бистра вода, големи дървета с увиснали клони, пясъка на лагуната, знойно дневно слънце. Ако щастието, че живееш, имаше миризма, тя би била именно тази. Но оставяше зад себе си и някаква горчилка, сякаш напомняше за свежест, която вече тлее.

— Добре ми е — каза глухо той.

— Добре ли ти е, чеденце? — запита тихо тя.

Шепот като тих прибой на плаж при хубаво време. После добави:

— Не ти ли е кораво на шумата? Искаш ли да дойдеш върху мене?

Още преди да успее да й отговори, тя го взе и го сложи върху себе си. Уханието веднага се засили, той остана неподвижен, с отворени очи. Изпитваше сладостно доволство. Всичко се сливаше — уханието и плътта. Тялото му се нагаждаше и наместваше. Унесен, но не безжизнен, имаше чувството, че е растение, което се изпълва с животворен сок.

В същия миг му хрумна нещо глупаво и чудновато:

— Откъде дойде рибата? Пеританите не ходиха на риболов тази заран.

След малко Омаата се обади:

— Ороа ходи за риба.

Той я проследи мислено след излизането й от пещерата. Хвърлила бе трупа на Тими в морето, отишла бе в колибата си, взела бе оттам одеялото, рибата, сухара, и…

Разтвори очи в тъмнината. Това било значи!… Повдигна ръка, плъзна я леко до шията на Омаата и започна да опипва. Шишарките на пандануса се търкулнаха под пръстите му, усети ликото, на което бяха нанизани. Надигна се до тях, помириса ги и вдигна глава:

— Сложила си огърлицата си?

Омаата се сви, чу се съвсем слабо шумолене и нищо повече.

— Омаата…

Никакъв отговор. Той вдигна ръка и погали грамадното лице.

— Омаата.

След малко тя улови кротко с две ръце лицето му и го сложи до шишарките на огърлицата. Той остана за миг неподвижен, облегнал ръка върху гърдите на Омаата. Бодилите дращеха бузата му, той се обърна настрана и вдъхна жадно миризмата им. Усети я как нахлува в него не само през ноздрите, но и през всяка пора на кожата. След миг главата му се изпразни, стените на пещерата изчезнаха, той вървеше по плажа, северозападният вятър шибаше лицето му. Усещаше, че може да хвърчи, ритна властно пясъка, протегна ръце и заплува във въздуха с потръпващи крила.

— Адамо!

Пърсел отвори очи. Пред него беше Итя — права, неподвижна. В пещерата беше почти светло.

Седна. Не успяваше да отлепи напълно клепачите си. Чертите на Итя бяха смътни. Почувствува, че става нещо необикновено. Тя не продумваше. Не се хвърли да го прегръща.

Той опипа около себе си.

— Омаата?

— В селото е — каза тъжно Итя.

— Какво прави?

Итя вдигна рамене.

— Какво може да прави?

Той погледна светлото петно на стената. Слънцето беше вече високо. Дълго бе спал. Премига, зрението му се оправи, погледна Итя, видя израза в очите й.

— Итя!

— Войната свърши — каза беззвучно тя.

Той стана. Отвори уста, но не можа да проговори. Разбра.