Робер Мерл - Островът

Не беше съвсем буден. Имаше чувството, че плува посред пладне в топлата вода на лагуната, когато слънцето ви гали приятно през нея. Облегнал дясната си буза до гърдите на Омаата, а ръцете — на кръста й, прегънал лявото си коляно върху корема й, той усещаше как исполинската й гръд го повдига при всяко вдишване. Едрите ръце на Омаата бяха сложени леко на кръста му и придружаваха това повдигане с едва уловимо побутване нагоре, като че го люлееха.

Времето течеше. Усещаше се като пиленце, сгушено в най-меките пера на майка си, в пуха на рошавия топъл корем, отдето подаваше само глава, за да вдишва нощния хлад. Колко приятен стана изведнъж мракът! И пещерата, скрита в пазвите на планината, и стаята в пещерата, която го обгръщаше като черупка на яйце, и полумракът, който ги забулваше в тази стая; а в полумрака — грамадното, черно, топло тяло на Омаата. Наврял глава в гръдта на исполинката, той слушаше с радост ударите на сърцето й, сякаш тия удари подхранваха собствените му жизнени сили. Никога и никъде, в никой миг на своя живот не бе изпитвал такова чувство на блаженство. Беше така приятно и сладостно, че му се искаше да простене.

— Събуди ли се, чеденце? — запита Омаата.

С ухо на гърдите й, той чу отзвука на нейния глас. Тя бе само прошепнала въпроса, но този шепот още кънтеше, като басовите звуци на орган.

— Да — отвърна той, без да мръдне. — Дълго ли спах?

— Доста дълго.

С какво търпение го бе понасяла, без да мръдне!

— Гладен ли си?

— Да — въздъхна той. — Много. Не ми напомняй за ядене.

— Донесох ти да ядеш.

— Какво?

— Риба… сухар…

— Ауе, жено!

Събуди се напълно.

— Къде е? — запита радостно той като се изправи и седна на постелята.

— Чакай, не мърдай.

Едрата ръка го докосна и потърси опипом в тъмнината. После той усети, че слага в ръката му една пеританска чиния. Пърсел я поднесе до устните си и изпи жадно съдържанието й.

Омаата се засмя доволно.

— Колко си гладен!

— Виждаш ли ме?

— Не, чувам те!

Легнала бе отново и той усети, че прегъва крака си, за да му даде възможност да се облегне. После продължи:

— Искаш ли сухара?

— Да.

Поднесе го към устата си. Сутринта бе изял също такъв един сухар, но този спомен му се стори изведнъж много далечен. Усети с изненада същия възкисел вкус.

— Свърши ли?

— Да.

Мисълта му започна отново да работи и той запита:

— Как успя да пренесеш всичко това дотук… чинията, сухара, одеялото…

— Успях — отвърна тя.

Стори му се, че долавя известна студенина в гласа й. Обърна глава към нея, но мъчно беше, като не виждаше лицето, да прецени една интонация, и то след като бе отзвучала. Само промълви:

— Какво ти е?

— Нищо.

Наведе се да остави чинията на камъните. В същия миг усети, че тя намята одеялото на плещите му. Обърна глава. По шумоленето на листата разбра, че Омаата става.

— Къде отиваш? — запита тревожно той.

— Отивам си.

Той повтори недоверчиво:

— Отиваш ли си?

Тя не отговори. Чу се шум от търкулнато камъче. Пърсел се уплаши, изправи се и тръгна опипом към прозорчето.

— Омаата!

Потърси с ръце. Тя седеше на камъните, пъхнала вече нозе в отвора.

— Не! — викна той като я улови за раменете и направи жалко усилие да я задържи. — Не! Не!

— Защо? — отвърна беззвучно тя. — Вече не ти е студено. Наяде се. Имаш одеяло.

— Остани! — извика той.

Пусна раменете, обгърна с ръце шията й и започна да я дърпа с все сили обратно в стаята.

Тя не се противеше, не мръдваше, но той все пак не успяваше да я отмести нито на косъм.

— Остани! Остани! — повтаряше умолително.

Нищо друго нямаше значение в този миг, той желаеше отчаяно присъствието й, сякаш от това зависеше животът му.

— Страх те е да не изстинеш ли? — запита най-после тя, без да може да се долови има ли или няма насмешка в гласа й.

— Не! Не! — отвърна той и поклати глава, като че тя можеше да го види.

После добави неочаквано, тихо, с глас, който изненада и самия него:

— Не искам да стоя сам.

Последва дълго мълчание, сякаш Омаата обмисляше какво да отговори. Най-сетне каза със същия безучастен и беззвучен глас:

— Пусни ме. Ще остана.

Когато се изправи отново в стаята, тя застана, без да проговори, без да мръдне, без да го докосне. След малко той я улови за ръката.

— Сърдиш ли ми се?

— Не.

Нищо повече. Пърсел се чувствуваше ужасно неловко. Спеше му се и искаше да се върне на постелята от шума. Но не смееше да покани Омаата да го придружи. Преди няколко минути не му се струваше възмутително да лежи върху нея. А сега изпитваше стеснение дори от това, че е застанал в тъмнината до нея и я държеше за ръка.