Робер Мерл - Островът

— Меани?

Тя гледаше право пред себе си и каза тихо:

— Всички. Всички, освен Тетаити.

Отвърна поглед и добави озлобено:

— Не е ранен дори.

Настъпи мълчание. После Пърсел повтори с детинска настойчивост:

— Меани?

Итя го погледна. Изглеждаше замаян, с отпуснати до тялото ръце, с увиснали рамене. Когато заговори, гласът му беше плачлив, като на дете.

— Меани?

Тя поклати два пъти глава. На Пърсел се стори, че очите му ще изхвръкнат от орбитите, пред тях се спусна черно було, той протегна ръце, падна на колене, после по корем.

— Адамо!

Итя се втурна към него. Обърна го. Беше побелял, със затворени, хлътнали очи. Сложи ухо до сърцето му. То биеше неравномерно.

— Адамо!

Започна да го пляска по бузите. Лицето му трепна, възвърна малко цвета си. Коленичила пред него, разкрачила нозе от двете му страни, тя запляска по-силно и с двете ръце.

Като престана, той отвори уста и каза настойчиво:

— Удряй! Удряй!

Тя поднови пляскането. След миг Пърсел успя да вдигне клепки. Всичко беше мъгляво, неразличимо. После погледна Итя и затвори очи. Леките удари по лицето му продължаваха, той каза шепнешком: „Удряй! Удряй!“ Пляскането по бузите като че улесняваше връщането на кръвта в главата му. Почувствува се по-добре.

Изправи се на лакът, прилошаването премина, а се чувствуваше като пребит. Каза тихо на английски: „Меани е мъртъв.“ Но това не значеше нищо. Не страдаше. Не усещаше нищо. Съзнанието му беше съвършено пусто.

Итя се простря до него и го улови за ръка. Видя, че обръща глава към нея с безизразни очи.

— Как? — запита тихо той.

— Снощи. Другите издебнаха пеританите на мръкване. Убиха главатаря. Плъхчето и Скелетът влязоха в къщата. Стреляха цяла нощ. Другите бяха зад дърветата. И те стреляха. На разсъмване престанаха. Пеританите чакаха дълго, дълго… Като изгря слънцето са си казали: „Отидоха си.“ Плъхчето и Скелетът излязоха от къщата и другите ги убиха.

— Меани?

— Избързал да се приближи до Плъхчето. А Плъхчето не било умряло. Не било съвсем умряло. И стреляло.

Пърсел наведе глава. Да го убие Смъдж! Но не, не усети и подигравката дори. Меани беше мъртъв, нищо повече.

Минаха няколко секунди. Той се бе свил, безволев, оглупял. Не мислеше за нищо.

— Да продължа ли? — запита Итя.

— Да — отвърна тихо той и затвори очи.

Тя заговори пак без никакво вълнение:

— Тетаити отсече главите. После изпрати Раа и Файна в стана да донесат пойните с другите глави. Заби осем копия около къщата на таитяните и забучи на тях трофеите. Тогава жените се развикаха, а той каза: „Защо викате? Вие не сте ми робини, а жени от моето племе. А пък тия бяха чужденци и ни напакостиха.“ Но жените продължиха да викат и Омаата каза: „Щом туряш главите на нашите тане на копия, значи, че се отнасяш с нас като с робини.“ После всички ваинета започнаха в един глас да го укоряват. Тетаити ги изслуша търпеливо, после каза: „Тия хора са чужденци и вдигнаха оръжие срещу нас. Убихме ги в бой и аз украсих входа на дома си с техните глави, за чест и слава, защото се бих добре. Храбро и хитро. И останах жив. А пък те са мъртви. Но вие сте мои сестри. Не ви смятам за робини. Която иска да дойде в моя дом, нека дойде. Ще се отнеса с почит към нея.“ Като рече това, изгледа жените една подир друга. Не ги гледаше както се гледа за игра. Не. Друго беше. Облегнал се бе на пушката си, с нож на пояса. Едър! Внушителен! И жените го гледаха. Тогава Ороа, която и при Скелета пък и при Уили, все играеше по малко с Тетаити, каза: „Махни главата на моя тане от копието и аз ще дойда в къщата ти.“ А Тетаити отвърна със съжаление: „Не може. Такъв е обичаят.“ Всички замълчаха, после само Тайата влезе в къщата му. Като видя това, Ороа каза на подигравка (пък може и защото я беше яд): „Ех, че спечели, човече!“ После всички жени го оставиха, освен Тайата. И Раа и Файна, то се знае.

— Ами ти? — запита Пърсел като вдигна глава.

— И аз си отидох — отвърна тя. Очите й блеснаха за миг. — Тетаити ме повика и каза: „Итя, сестричке, отиваш ли си?“ Аз му отговорих: „Мой тане беше Меани. Не ти. Според мене ти не постъпваш добре.“ А той каза с мрачно лице: „Постъпвам според правото си. Тичай да върнеш Омаата.“ Върнах Омаата, той я погледна в очите и попита: „Къде е Тими?“ Тя не отговори. Тогава той попита: „Къде е Адамо? И защо Ивоа не беше с жените?“ Омаата пак не отговори. Тогава той извика: „Адамо е мой пленник, ама няма да го убия. Кажи му да дойде при мене в къщи.“ Омаата не каза нищо. Тръгна си и като не знаех къде да ида, отидох с нея в къщата й. Ауе, там бяха всички жени! Като видяха Омаата, те се развикаха: „Какво да правим, Омаата?“ Някои плачеха, макар че не бива да се плаче. Други питаха: „Къде е Тими? Къде е Ивоа?“ Трети казваха: „Какво ще прави с Адамо?“ А Омаата каза: „Мълчете! Каза, че няма да убие Адамо.“