Робер Мерл - Островът

Настъпи кратко мълчание и тъй като Пърсел не каза нищо, Итя заговори отново:

— Какво ще правиш?

Той обърна глава към нея и тя забеляза, че лицето му си е възвърнало предишната твърдост.

— Итя — запита най-после Пърсел, — кажи ми истината. Не знаеш ли къде е Ивоа?

— Не.

— А Омаата знае ли?

— Може да знае.

Пърсел стана, опипа панталона си, установи недоволно, че е още мокър, но все пак го обу.

— Слушай — каза той, — ще слезем. Аз ще чакам при смокинята. Ти ще отидеш да потърсиш Омаата.

И добави:

— Но не казвай на другите жени къде съм.

— А на Тетаити какво ще кажа?

— Нищо няма да му кажеш. Ще кажеш, че Омаата ме търси. Тръгвай. Не ме чакай.

Почти бе забравил как топли слънцето, с каква светлина облива света. Премига, залавяше се с две ръце, за да се спусне по стръмнината при изхода на пещерата. Беше жив. Не искаше да мисли за нищо друго.

По главата, по раменете, по нозете си, през мокрия плат, усещаше слънчевата топлина. Целият остров се разстилаше под него като релефна карта — зелен, многоцветен сред тъмносиния Тихи океан. Вдишваше с дробовете си въздуха, минал през вълните, през огъня на селските колиби, през цветята във високата равнина.

Не влезе под смокинята. Събу панталона си, окачи го на един отвесен клон и легна по корем на тревата. След няколко минути се изпоти, но не мръдна, струваше му се, че никога няма да се стопли достатъчно. Няколко облачета се рееха в небето и когато закриваха слънцето, му се струваше, че светлината и топлината ще изчезнат завинаги и островът ще потъне в мрак.

Омаата пристигна след един час. Помислила бе за всичко, носеше му ядене. Той я пресрещна, погледна я, почувствува се някак неловко и взе сухарите от ръцете й, сякаш бързаше да я освободи. Върна се, без да продума, седна под смокинята, но този път на сянка. Усещаше, че раменете му парят.

— Къде е Ивоа?

— Не зная.

Той я погледна. И Омаата добави:

— Къде искаш да бъде, човече?

— Видя ли я снощи?

— Тази сутрин. Като падна Меани, тя изтича, коленичи, после стана и си отиде.

— Къде? В каква посока?

— В твоята къща.

Очевидно. Отишла бе да вземе пушката си. Меани беше мъртъв. Тя не си губеше времето да го оплаква. Щеше да хване гората, за да пази своя тане от Тетаити.

След малко запита:

— Ще ме убие ли Тетаити?

Омаата се бе простряла до него. Облегната на лакът, тя късаше стръкчета трева и ги захапваше едно след друго.

— Каза, че нямало да те убие.

— Не те питам какво е казал.

Тя изръмжа. Как да му обясни? Тетаити нямаше желание да убие именно него. Работата беше по-сложна.

Тъй като Омаата продължаваше да мълчи, Пърсел запита отново:

— Трябва ли да се пазя от него?

— Човек трябва всякога да се пази.

— Както докато беше жив Тими ли?

— Може би не толкова.

И повтори:

— Тетаити каза, че нямало да те убие.

Той търсеше напразно погледа й.

— Може ли Тетаити да каже едно, а да направи друго?…

Омаата вдигна едрите си рамене:

— Като всички главатари.

Той помисли върху отговора и каза:

— Оту не беше такъв.

— В мирно време не беше. Ама на война Оту беше много хитър.

— Войната свърши.

— Ох, чеденце! — извика Омаата като вдигна глава и го озари с блясъка на големите си очи.

После извади всички стръкчета трева от устата си и ги хвърли пред себе си.

— Войната със Скелета свърши. Но има друга война, между Тетаити и жените. И още една, между Тетаити и Адамо…

— Война с мене ли? — извика смаяно Адамо.

Тя изръмжа, легна по корем, подпря с ръце огромното си лице и погледна нежно Пърсел изпод вежди:

— Знаеш ли какво прави сега Тетаити? Довършва па …

— Па на пеританите ли?

Тя кимна.

— Маамаа!

— Не — отвърна замислено Омаата. — Не… Тази сутрин той счупи всички пушки, освен своята. Но на острова има още две пушки. Пушката на Ивоа…

Замълча, навела очи и добави:

— И пушката на Тими.

Пърсел отвърна веднага:

— Аз хвърлих пушката на Тими в кладенеца.

Тя въздъхна, но не каза нищо. Пърсел продължи:

— Дали жените биха дръзнали да убият Тетаити?

Тя изръмжа. По-точно изсумтя недоволно. Все такива груби перитански въпроси! Къде остана доброто държане на Адамо? Погледна го, бял, румен, с голямо червено петно на плещите; не понасяше слънцето, горкото петленце; нищо не разбираше, беше като дете между тях, кого би могъл да разпита? Тя изпита умиление, протегна едрата си ръка и го погали над лакътя. Когато той се обърна, видя погледа му. „Ах, тия небесносини очи! Прозрачни! Прозрачни! Ох, петленцето ми! Ох, Адамо!“