Робер Мерл - Островът

— Трябва да спим — каза най-после неуверено той.

И тъй като тя все още не мръдваше и продължаваше да мълчи, той пристъпи към постелята, като я повлече за ръка след себе си. Омаата не мръдна. И Пърсел се спря с протегната ръка, без да може да направи нито крачка напред.

Схвана изведнъж смешното положение и едва не се разсмя. Той, Адам Бритън Пърсел, трети офицер на борда на „Блосом“, стоеше тук, на хиляди и хиляди мили от родната Шотландия, в незнайна пещера, сред пълен мрак, гол като първия човек, и държеше за ръка тази исполинска чернокожа дама.

— Ела, жено! — каза нетърпеливо той.

Властният тон извърши чудото. Омаата се заклати и тръгна полека подир него. Като стигна до постелята, той седна и я дръпна за ръката. Тя легна послушно, но не мръдна докато той дръпна одеялото и сложи глава на гърдите й. Пърсел почака, обърнал лице към нея. Но тя остана няма и неподвижна. Само по дишането й личеше, че е жива.

Щом легна до нея, той пъхна дясната си ръка под кръста й, а на корема й сложи прегънатото си коляно. Но скоро се почувствува неловко от тази прегръдка. Не виждаше вече в нея досегашната невинност, нито единението с Омаата, което изпитваше, когато, легнал върху й, му се струваше, че се разтапя, че диша чрез нея. Те бяха сега две отделни, различни същества. Две отломки от един и същ материк, загубени сред океана. Два острова.

Затвори клепачи, но сънят бе избягал. Обърканост и смущение владееха в главата му. Тими плуваше някъде между две вълни, понесен от течението, но Пърсел виждаше под дългите ресници втренчения поглед, с кроткото и лукаво изражение. Независимо дали отваряше или затваряше клепачи в тъмнината, той виждаше тия очи пред себе си и изпитваше смущение, което по някаква странна логика беше еднакво с угризението от това, че бе оскърбил Омаата.

— Не спиш ли, Омаата?

— Не — отвърна след известно време тя.

Глупав въпрос. Явно беше, че не спи. Стоеше тук, защото я бе помолил да остане. Лежеше до него като камък. Още по-оскърбена. Съвсем не тук. Мислеше навярно как ще живее в острова след смъртта на Джоно. Как ще остарее в острова. Съвсем сама.

— Защо каза, че другите ще победят, Омаата?

Ново мълчание, сякаш думите му трябваше да изминат голямо разстояние, преди да стигнат до нея.

— Когато другите поеха в гората — каза равнодушно тя, — пеританите не биваше да останат в селото.

— Защо?

— Те не знаеха къде са другите . А другите знаеха къде са те.

— Какво трябваше да сторят?

— Да поемат гората.

— И те ли?

— И те.

И добави:

— Или веднага да построят па , като го свършат още до вечерта.

— Защо още до вечерта?

— Ако па не е свършено, щом се мръкне другите ще нападнат. А като е построено па , ако е яко, просто не може да бъде нападнато.

— И с пушки ли не може?

— Човече! — каза презрително тя. — Та какво е пушката? Копие, което стига малко по-далече…

Пърсел си припомни погледа, който Тетаити и Меани си размениха в стана.

— Смяташ ли, че другите ще нападнат, Омаата?

— Не сега. Сега е нощта Роонуи . Тя е много тъмна. Но сутринта. На съмване сигурно ще нападнат. Преди да е довършено па .

— Знаят ли пеританите?

— Казах им.

Пърсел вдигна глава и протегна врат, като че би могъл да я види.

— Защо?

— Джоно беше перитани — отвърна без колебание тя.

Не беше сигурен дали е разбрал правилно смисъла на този отговор, затова запита пак:

— Искаш пеританите ли да спечелят?

— Не — отвърна отривисто тя. — Искам другите да спечелят.

— Дори след смъртта на Джоно?

Настъпи ново мълчание. После същият отривист отговор:

— Джоно имаше пушка.

— Ти предпочиташ другите пред пеританите.

— Другите бяха тежко оскърбени.

— И все пак си помогнала на пеританите, като си ги предупредила за нападението.

— Да.

— Защо им помогна?

— Заради Джоно.

Стигнаха до същата точка. Не му бе станало по-ясно. Изведнъж тя каза, почти като Ивоа:

— Пеританско… защо… защо!…

И се засмя леко, за най-голямо удоволствие на Пърсел. С някогашния тон. Закачливо, приятелски, почти нежно. Той погали леко с буза гърдите й. Станала му бе по-близка откато разговаряха. И тялото й дори беше по-друго. По-меко, по-гладко.

Той продължи:

— Слушай. Ти не ми даде време да ти разкажа. Аз наистина не съм убил Тими.

Обясни й. Когато свърши, тя поразмисли и каза:

— Убил си го.

— Нали ти разказах…

— Ауе, човече, не бъди толкова упорит. Акулата напада, ти оставяш ножа пред себе си, акулата се нанизва. Тъкмо ти си я убил.