Робер Мерл - Островът

— Слушай, Омаата…

— Еатуа е свидетел — започна Омаата като застана пред тялото на Тими, сложила ръце на широките си хълбоци, — ти искаше да убиеш чеденцето ми, Тими! Искаше да заробиш жените от своето племе! Искаше да разпориш коремите на Ваа и Ивоа! Мишо семе! Свинско изчадие! Страхлива акула! Човек без кокосови палми! И воин дори не си! Уа! 42 42 Уа — негоден. Мау! 43 43 Мау — хомосексуалист. Безсилен! А къде си сега, изверг? Изстинал си вече! Риба с мъртви очи на брега на лагуната! Кокал, гризан от безопашато куче! Погледни Адамо! Погледни това пеританско петле! Красив! Храбър! Хитър! Всяка ваине на острова е готова да играе с него. Погледни го! Косите му са като мед! Снагата му е бяла и румена. Сладък е като курабийка от хлебно дърво! Велик главатар! С безброй кокосови палми в големия дъждовен остров! Ръцете му са изящни като ръцете на тъста му Оту! А пък ти, Тими, какво си сега? Безжизнен мъж! Човек без никакво значение. Човек, който не става вече за нищо! Умряла риба, която плува с корема нагоре! Празна черупка! Умрял рак, за радост на морските бълхи по плажа!…

— Омаата! — извика Пърсел.

Но тя се бе увлякла. Ругаеше сега жестоко пола на Тими. Цели две минути разправяше най-подробно за безсилието, което му приписваше.

— Омаата!

— Свърших — отвърна просто тя.

Върна се към него бавно и величествено, сияеща, че е изпълнила дълга си.

— О, Адамо — каза пламенно тя, като че възхищението й към него се бе увеличило съразмерно с очернянето на противника. — О, Адамо! О, чеденце!

Започна пак да го разтрива. Но откато бе престанало да му е студено, Пърсел усещаше болка от разтривките.

— Стоплих се вече, Омаата.

— Не си, човече — възрази тя и го дръпна властно до себе си. — Засега ти е топло, но щом си отида, ще изстинеш. Трябва да ти оставя голям запас от топлина. Слушай — продължи сериозно тя, — ще взема това свинско чедо на гръб и ще го хвърля в морето, а ти няма да кажеш никому, че си го убил, освен на Ивоа.

— Но аз не съм…

— Никому, разбираш ли? Никому!

— Защо е толкова важно това?

— Не е важно, ако спечелят пеританите. Само че ще спечелят другите . Обърни се.

— Защо приказваш така? Другите са само двама, а пък пеританите трима.

— Пеританите са добри по море. На суша не са.

— Стига! Заболя ме!

Тя се засмя.

— Ауе! Такъв воин като тебе!

И продължи:

— Отивам да хвърля това свинско чедо и да ти изпратя Авапуи.

— Авапуи ли? Защо пък Авапуи?

— Да нощува при тебе.

— Не — отвърна рязко Пърсел.

— Гледай ти петлето! — каза тя като го потупа по бедрата. — Не искам да стоиш сам, човече! Ще почнеш да си гризеш сърцето с размисли, като всички перитани.

И добави:

— Освен това, ще ти се прииска да поиграеш.

— Не.

— Непременно ще трябва да поиграеш. Когато човек е отнел живот, изпитва нужда да го създаде.

— Не. Имам нужда да спя.

— И да спиш. И да спиш, и да играеш.

— Не.

— Пеританско не! — отвърна със смях тя. — Ще ти изпратя Авапуи.

— Изпрати ми Ивоа.

— Човече! Ивоа вече не е твоя. Тя е на детето си.

Мълчание. После Пърсел каза:

— Ела ти тогава.

Въздействието на тия думи беше невероятно. Омаата се отдръпна на една стъпка, изправи се в цял ръст и изгледа Пърсел с потръпващи ноздри и искрящи очи.

— Разсърди ли се? — запита в недоумение той.

— Какво съм аз? — провикна се най-после тя с променен от ярост глас.

Беше посивяла от гняв, челюстта й трепереше, едва можеше да намира думи.

— Омаата…

— Питам те: какво съм аз? — изкрещя отново Омаата, възвърнала изведнъж гласа си. — Аз! — повтори тя, като удари с длан лявата си гърда.

Това „аз“ и ударът отекнаха като гърмежи под свода.

— Какво съм? — продължи тя като го изгледа от главата до петите с оскърбено изражение. — Старица ли? Саката ли? Или мау?

— Омаата…

— Мириша ли?

— Омаата…

— Казвай какво съм — изкрещя тя в изблик на ярост, — та някой мъж да може да прекара цяла нощ с мене, без да играе?

Ужасно смутен, Пърсел промърмори:

— Но не съм казвал…

— Каза! — изръмжа тя с мълниеносен поглед. — Не го изрече с думи, но го каза. Каза да не е Авапуи. Ако дойде Авапуи, страх ме е, че ще играя… но ти, Омаата, можеш да дойдеш. От тебе не ме е страх. Ауе! Ауе! Ауе! Ауе! — закрещя изведнъж тя и улови с две ръце главата си, а по лицето й се изписа искрено страдание. — Да чуя такова нещо! Аз, Омаата, да чуя такова нещо! Гледай, гледай! — продължи тя, разтърсена отново от възмущение. — Та аз съм млада!