Робер Мерл - Островът

Камъкът плесна с тъп звук по тила на Тими, но не го удари тежко. Подскочи през главата, търкулна се на един-два метра и се спря. Тими не мръдна.

Опрял лявата си ръка на земята, стиснал в дясната камата, Пърсел се наведе, приближи се извънредно бавно и загледа вторачено една точка в тъмнокожата лява плешка на Тими.

Скочи. Чу се див рев. Той лежеше върху Тими с цялото си тяло и натискаше невероятно силно с две ръце дръжката на камата. После се понадигна и натисна с гърди ръцете си, за да я забие още по-дълбоко. Тими лежеше под него, неподвижен, безжизнен, победен. Пърсел го натискаше с все сили. Усети радостна тръпка.

Мина време. В съзнанието му притъмня, чуваше само дрезгавото си дишане. И помисли изведнъж: „Аз изревах.“ Стана с подкосени нозе, наведе се, извади камата от раната и я захвърли. После му се дощя да види лицето на Тими. Сложи ръка на рамото му. Стори му се слабо, като рамото на жена. Пръстите му потънаха в гладка, мека плът. Дръпна го. Тими се обърна по гръб. Имаше огромна дупка на челото. Тънка струя кръв изтичаше от нея.

Пърсел продължи да го гледа няколко секунди със зяпнали уста. И разбра. Прикладът се бе ударил о камъка, който той държеше пред лицето си, спусъкът бе отскочил и Тими е бил убит от собствената си пушка.

Пърсел се върна със залитане на постелята от шума и седна. Очите на Тими бяха като живи под кървавия отвор в горната част на челото. Гъстите черни ресници едва закриваха зениците, които светеха в ъглите на клепачите, сякаш Тими го гледаше настойчиво отстрана. Главата и тънкият врат бяха леко извити на другата страна, от което погледът му изглеждаше превзето-лукав. По лицето му нямаше вече нито следа от суровост, дебелите устни бяха полуотворени в детска усмивка. Пърсел забеляза за пръв път формата на очите му. Те бяха много красиви. Издигаха се към слепоочията като очи на антилопа, но ресниците, великолепните черни, дълги и извити ресници, придаваха на погледа нежност и гальовност. Необяснимо беше как тези очи умееха да гледат с такова сурово изражение. Напускайки Тими, животът му бе оставил само кротостта, която той притежаваше, но бе задушил приживе.

Пърсел отвърна глава, стана и усети, че в душата му нахлу вълна от срам. Как дивашки се бе нахвърлил върху трупа! Как бе изревал! А забиваше ножа си в труп! Стори му се невероятно как не бе разбрал, че Тими е мъртъв. Но до такава степен бе напрегнал волята си преди нахълтването на Тими, че бе пристъпил към действие с предварително придобита скорост, слепешката, като машина. Всичко това беше отвратително и смешно, той се чувствуваше сега едва ли не по-виновен, отколкото ако наистина го бе убил. „Това е именно убийството“ — помисли си с ужас той. Тази машиналност, тази неизбежност. Цял живот се бе калявал да зачита живота. А в един миг се нахвърли върху врага си, ревейки като звяр! Забил бе ножа с две ръце, опиянен от победата си, запъхтян, самозабравил се от наслада!

Усети, че гърдите му са влажни. Опипа ги, пръстите му станаха черни и лепкави. Потръпна от погнуса. Тръгна към отвора. Нозете на Тими бяха още наполовина там. Улови ги, вдигна ги и повлече тялото колкото може по-далеко от постелята. Главата на Тими се люшкаше наляво-надясно и подскачаше по камъните, а когато Пърсел спря, тя се плъзна бавно и леко към лявото рамо, с брадичка в кухината на ключицата. Пърсел забеляза, че лицето е обърнато към постелята от шума и погледът на Тими ще го преследва, когато си легне. Пусна нозете, поколеба се за миг, после се обърна кръгом. Не дръзна да улови главата на Тими и да я обърне на другата страна.

Промъкна се с мъка през отвора, скочи на един камък, загуби равновесие и падна във водата. Беше студена като лед. Задушаваше се. Обърна се по гръб, разгърна бързо гърди и се изправи. Зъбите му тракаха.

Като се върна в стаята, той събу панталона си, изстиска го и го остави на един камък. Болеше го вратът, железен обръч стягаше гърдите му, той трепереше от глава до пети. Странно нещо, в същото време по челото му лъщеше студена пот. Опита се да подскочи, но краката му бяха така вдървени, че не се прегъваха. Потупа с длан гърдите си, после се наведе и започна да се удря по гърба и бедрата. Но не успяваше да прогони студа от тялото си, продължаваше да се чувствува вкочанен до мозъка на костите. Разбра, че трябва да прави по-буйни движения. Легна по корем колкото можеше по-далеко от Тими, облегна се на длани и се изправи на ръцете си. Повтори упражнението. Продължи тази гимнастика цели две минути, все още разтреперан. Най-после се отпусна запъхтян. Зъбите му продължаваха да тракат.