Робер Мерл - Островът

— Не. Съвсем малко. Слушай, Адамо. Трябва да вървя. Омаата сигурно се тревожи при смокинята. Тя не знае, че Итя остана при другите . И Ивоа, човече, Ивоа! Тя не знае, че си се отървал от другите ! Стана със светнали очи. Забравяше собствената си скръб, защото бързаше да съобщи на друга жена, че нейният тане е жив.

— Имаш право — отвърна Пърсел и също стана.

Настъпи кратко мълчание. После Авапуи каза:

— Ще дойда пак. Ако Омаата позволи, ще дойда пак.

Той поиска да каже „не“, но не намери смелост да го стори. Да стои с часове сам в тази ледена, зловеща пещера… Обгърна раменете на Авапуи и я потупа леко с длан по гърба.

Тя измъкна през отвора най-напред краката си, облегна се назад с ръце, изви снага и се прехвърли от другата страна, след това се обърна. Пърсел се наведе и подаде глава през отвора. Очите му бяха свикнали с тъмнината, така че можеха да видят как Авапуи подскача от камък на камък. Камъните образуваха сивобелезникави островчета в черната вода. Нозете на Авапуи се открояваха като тъмни петна върху тях. По-нагоре беше светлото петно на дървесинената й пола, а още по-нагоре се виждаха само ръцете, които се люлееха и очертаваха като черни петна върху не съвсем черната стена. Пърсел едва забелязваше движението на бедрата й, но чуваше изненадващо ясно шумоленето на дървесинните ивици, когато Авапуи подскачаше. Едва уловима светлинка докосна ненадейно косата й и очерта леко главата, като я озари с бледо сияние. Видението трая само един миг. Горната част на тялото й сякаш се разтопи, дървесинената пола изчезна като по магия, нищо не се виждаше, завоят я погълна.

Пърсел се върна, легна на постелката от шума, заспа, но веднага се събуди. Беше студено, пещерата беше тиха като гроб, той затвори очи и задряма, но не усети да си отпочива. Изречения и образи се гонеха безспир с луда бързина в съзнанието му, чувствуваше се като в ад, не можеше нито да заспи, нито да се събуди напълно. Ману-Файте, Итя, гласът на Мезън, изстрел, тишина, два изстрела, Уили е мъртъв, виновен , казва гласът на Мезън, сам той повръща между папратите, Амурея, главите в пойните, Омаата, огромната й черна ръка върху рамото на Мезън, „дай ми тая риба , Тетаити“, вратата се затваря зад него, чува се гърмеж, окрайнината на гората е пуста, „помни ме после“, ниски палми с черни снопчета по стъблата, главите в пойните, Амурея, гласът на Авапуи, само гласът, без нито една дума, Итя, „страх ме е, страх ме е, о, братко“, „не забравяй никога“, под смокинята е задушно, жените приказват, приказват, „аз съм Ману-Файте“, Тими с жестоките очи, острието на камата, „скачам, не скачам, нозете ми са се залепили за пръстта“, „тупапау, казва с треперещ глас Авапуи, после изведнъж гръмогласно — тупапау!“

Гласът прозвуча така гръмко и отблизо, че той се събуди, седна и се огледа. Сам беше. Стана, потърка чело, чу в съседния коридор плисък на вода, последван от тъп удар. И двата шума бяха толкова слаби, че Пърсел се подвоуми за миг дали наистина ги е чул. Но в същия миг те се повториха. Плискане, после тъп удар. Той напрегна слух, притаи дъх. Пълна тишина. В същия миг отнякъде светна. Плочата. Подвижната плоча в тунела. Наклонила се бе напред и веднага бе заела пак първото си място. Авапуи се връщаше. Беше отвъд каменната стена, на няколко метра от него. „Толкова скоро“ — помисли учудено той. И се наведе, за да погледне през отвора.

Но се спря веднага, поразен от тишината. Подгонена от мисълта за тупапау, Авапуи би трябвало да тича! Той щеше да чуе плъзгането на нозете й от камък на камък, шумоленето на дървесинената пола! Приближи се много бавно до отвора и долепи дясното си око до един скален ръб. На десет стъпки от него, застанала неподвижно на един камък, се виждаше тънката фигура на мъж с пушка в ръка.

Устата на Пърсел пресъхна, нозете му затрепераха. Огледа се — нямаше къде да се скрие. Никаква възможност да избяга. Пред него беше кладенецът. Зад кладенеца — никакъв изход. Ако влезе в стаята, Тими ще забележи постелката от шума и ще тръгне към теснината. Пърсел виждаше, че е затворен в това помещение без изход като плъх в леговището си, а пред него беше Тими с кама в ръка. Пот започна да се стича по снагата му, ръцете му овлажняха, облегна се на каменната стена, усети вече как студеното острие пронизва корема му.

Направи отчаяно усилие да преглътне, но устата му беше така суха, че езикът остана залепен за небцето. Усети страшна празнота под лъжичката, тялото му трепереше от главата до петите. Изразът „трепери като лист“ прекоси странно съзнанието му и той разбра напълно неговия смисъл. Нищо сякаш не можеше да прекрати това треперене. Безволев, онемял, скован, той понасяше с отвратително чувство на безпомощност и срам треперенето, което го раздрусваше. При все че челюстите му бяха сковани, бузите трепереха като пихтия.