Робер Мерл - Островът

Никога не бе изпитвал такъв студ по цялото си тяло, загуби надежда, че ще може да се отърве от него, обзе го безумен страх. Тогава започна да прави всички упражнения, които знаеше или бе виждал да прави Джонс, а в същото време почна да брои на глас, като изричаше гръмко числата. Стори му се, че студът постепенно го напуска, имаше впечатление, че крясъците го стоплят повече от всичко друго и той започна да реве между вдишванията. Не можеше да познае гласа си, толкова беше писклив. Танцуваше на място, навеждаше се, изправяше се, кършеше снага, мъчеше се най-вече да си поеме по-дълбоко дъх след като е изревал. Всяка минута рискуваше да изпадне в пълно изтощение, но не смееше да спре.

По едно време се зърна само за миг такъв, какъвто беше: гол като червей, в пещера, край труп — въртеше се като луд и надаваше нечовешки викове. Смешно! На какво ли не беше способен човек, за да се вкопчи в живота! Не можеше да си поеме вече дъх. Престана да се върти. И веднага се вцепени цял, студът сякаш бликаше от тялото му и го обливаше от глава до пети. Поднови упражненията. До края на живота си беше осъден на тази глупава гимнастика! Навеждаше се, изправяше се, навеждаше се… Черните очи на Тими, чудновато осветени под потъналото в сянка чело, не се отделяха от него, а полуусмивката му беше все така застинала на устните, сякаш наблюдаваше с насмешка вълненията на живите.

— Адамо — извика един глас, — какво правиш?

Той трепна и се обърна. Затворило почти изцяло отвора, едрото черно лице на Омаата беше обърнато към него, а кръглите й очи го гледаха смаяно.

— Студено ми е! — изкрещя пискливо Пърсел.

— Чакай! — каза тя.

Той я погледна недоверчиво. Тя промъкна едното рамо, после другото, прехвърли в стаята огромната си гръд, залюля се, за да провре широките си хълбоци, свиваше и разтягаше като гума исполинското си тяло и успя да мине през отвора. След като мина, една отломка от скалата се отчупи и търкулна на земята.

— Чеденцето ми! — извика тя и изтича към него. — Ауе! Посинял си!

Този път той се притисна към нея. Обгърнал с ръце огромната й снага, Пърсел изпитваше чудесното чувство, че потъва в пухен юрган — топъл, мек, дебел. Тя започна да му разтрива гърба отгоре надолу с грамадните си яки ръце, като го обсипваше с нежни излияния. Търкаше го, удряше го, щипеше го и макар че го болеше, той я оставяше с наслада да върши всичко това, усещайки при всеки удар как животът нахлува все по-дълбоко под кожата му, в мускулите, из всички замръзнали органи. Чудесно беше да ти е топло. Просто бе забравил какво е гъвкавост, блаженство, дишащи пори…

— Омаата — каза полугласно той.

— Чеденцето ми!… Чеденцето ми!…

Пърсел чуваше как дълбокият й глас отеква като водопад под сводовете. И гласът й дори топлеше. Тя го улови за раменете, обърна го и започна да му разтрива гърдите, корема, бедрата. Какви славни ръце имаше! Едри, силни, а при това нежни, те го мачкаха като тесто, пускаха кожата, грабваха я отново, мачкаха я, омесваха я с пръсти. Облегнал гръб във вана от топла плът, Пърсел усещаше, че гърдите му се разтварят и разцъфват, започна да диша, сърцето му се успокои, мускулите му се съживиха.

Омаата го завъртя отново.

— Чеденцето ми! — изгугука тя с дълбокия си глас. — Още си бял. Ауе! Къде останаха червените ти бузки, петленцето ми?

Отдалечи го от себе си и започна да го потупва.

— Ще ме пребиеш! — извика той.

Наведе се, пъхна се под ръцете й, долепи се до нея.

— Чеденцето ми! — промълви развълнувано тя. И изведнъж се разсмя.

— Знаеш ли, че ме изплаши с крясъците си? Ех, човече! Щях да избягам! Помислих, че са тупапау! За щастие разбрах пеританските думи!…

Обърна се със смях към прозорчето и зърна тялото на Тими.

— Уби ли го, човече? — извика смаяно.

— Не съм го убил аз — отвърна Пърсел.

Омаата не го слушаше. Приближи се към тялото, улови го без никаква почит за косата и започна да го обръща ту на една, ту на друга страна.

— Не съм го убил аз — повтори Пърсел. — Той сам…

— Ами това? — каза Омаата с мощния си глас, като посочи театрално дупката в челото. — Ами това? — продължи тя, сочейки раната в гърба. — Ами това? — показа врата.

Наведе се да погледне по-отблизо раната.

— С какво го направи?

— С камък.

Тя пусна косите на Тими и се изправи, втренчила възхитените си очи в Пърсел.

— Изкусен си бил, човече!

— Слушай, не съм аз…

— Уби го, значи — продължи радостно тя, — това свинско чедо! Ах, колко си бил силен, Адамо! Ах, колко си бил храбър! Колко си хитър! Без оръжие! А пък той с пушка и кама! Ах, чудесното ми войниче! Ах, петлето ми! Ах, Адамо!