Робер Мерл - Островът

Тогава, от другата страна на прозорчето, той чу дишане. Тими бе успял да се приближи безшумно като котка, но не смогваше да притаи дъх. Пърсел го чу и трепна от изненада. И Тими се страхуваше. Налучкал бе дирята му, но страшно усилие е трябвало да направи, за да проникне в пещерата. Страхуваше се не от Адамо, а от тупапау.

Пърсел се бе долепил до стената, с уши до камъка, изправен на няколко стъпки от прозорчето, и слушаше неравномерното, свистящо дишане на врага си. Колко силно трябва да е желанието на Тими да го погуби, за да не се спре дори пред тупапау! Пърсел стисна зъби. Имаше нещо отвратително в това да желаеш до такава степен смъртта на някого. Таитянките казваха, че Тими се страхувал да не би Адамо да отмъсти за смъртта на другарите си. Това не беше вярно! Пърсел беше убеден, че не е вярно. Тими се опияняваше просто от мисълта да подгони обезоръжен човек! Отмъщението, войната бяха само предлог. Да убие мъченически Амурея, да разпори корема на Ивоа и да погуби детето й, да убие Адамо — всичко това беше привлекателно, защото беше лесно ! „Отвратителен подлец!“ — помисли с внезапна ярост Пърсел и тялото му престана да трепери. Огледа се наоколо, опипа джобовете си, нямаше дори обикновен нож. За пръв път в живота си съжали, че няма оръжие.

Зърна един доста голям камък в нозете си. Наведе се и го повдигна с две ръце, изненадан от тежестта му. Облегна десния си хълбок до скалата, протегна ръце с камъка до горния край на прозорчето и зачака.

Чака толкова дълго, че най-после се усъмни дали наистина е видял Тими в тунела. Но дишането все още се чуваше от другата страна на отвора, запъхтяно, тревожно. Не вярваше Тими да мине пред прозорчето и да не хвърли поне един поглед вътре.

Камъкът все повече натежаваше в протегнатите и опънати ръце на Пърсел. Той почувствува, че ще го изтърве. Свали го до корема си, след това смени последователно положението на пръстите. Отвърнал бе за четвърт секунда очи от отвора и щом погледна отново нататък, видя смаяно, че камата на врага му беше положена на камъните вътре в стаята. Тими я бе оставил там навярно, за да освободи ръцете си при прехвърлянето през отвора. А можеше да е и клопка. Сърцето на Пърсел затуптя неудържимо. Съблазняваше се да вземе оръжието, но за да го стори трябваше да остави камъка и да протегне ръка пред прозорчето. Дали Тими не очакваше именно това, за да го сграбчи за ръката, да го раздруса и да го повали?

Пърсел се закова на място. Тими щеше да мине с пушката си. Пушката беше дълга. Не би могъл да стреля, преди да измъкне цялата пушка през отвора. „Ще имам достатъчно време“ — помисли радостно Пърсел. И разбра светкавично как трябва да постъпи. Нямаше да стовари камъка върху главата на Тими, а щеше да го използува за боздуган, без да го изпуска от ръце. Прегъна колене и отдръпна назад десния си крак, за да бъде по-близко до земята, а в същото време облегна камъка о бедрото си, за да си облекчи ръцете. Така беше изцяло свит и скрит зад камъка, готов да се нахвърли заедно с него, щом главата на Тими се покаже. Камъкът бе овлажнял от потта на ръцете му, та трябваше да го хване по-здраво.

Все още чуваше свистящото дишане на Тими и се учудваше от нерешителността му. Може би надушваше опасност. Забележително беше и това, че още не бе подал глава през отвора. Пърсел вдигна камъка наравно с лицето си и изпъна мишци.

Всичко стана така бързо, че Пърсел не успя да стори нищо. Тими не се прехвърли постепенно през отвора, както правеше Авапуи, а се стрелна вътре като звяр, който минава през обръч, но с лице и гърди към свода. Просна се по гръб и в същия миг стовари страшен удар с приклад по главата на Пърсел. Ударът бе нанесен с нечувана бързина и сигурност, сякаш Тими знаеше още преди да нахълта в стаята, къде точно се намира лицето на Пърсел. В същия миг в пещерата сякаш падна гръм и отекна из галериите й. Стаята потъна в белезникав дим. Тими подскочи неудържимо, търкулна се по корем, вкопчи се с ръце в камъните и не мръдна.

Пърсел почти не усети удара на приклада о камъка. Беше вцепенен и замаян. Гледаше прострения по очи Тими, със свити пръсти и леко извито наляво тяло — сякаш очакваше да го нападнат. Погледът на Пърсел падна върху камата. Острието й блестеше между нозете на Тими. Без да изпуска камъка и без да отделя очи от Тими, той запълзя сантиметър по сантиметър към нея. Щом стигна, хвърли внезапно камъка върху тила на Тими, наведе се и грабна оръжието. Улови го, стисна здраво дръжката.