Робер Мерл - Островът

— Сега ще ти помогна.

— Не — отвърна Пърсел.

Но той се справи много по-мъчно от нея. Когато се изправи, бе ожулил кожата по корема си.

Намираше се в някакво сводесто помещение, около четири на четири метра, след това тунелът се стесняваше като тръба и потъваше в мрака. Самата стая беше осветена през един процеп, който хвърляше по стената големи като длан светли петна.

— Не бива да се ходи по-нататък — каза Авапуи като посочи теснината. — Има кладенец.

— Дълбок ли е?

Тя кимна.

— Хвърлиш камък. Чакаш, чакаш. И най-после чуеш туп!

— Може ли да се мине отвъд кладенеца?

— Ние можем — отвърна Авапуи. — Ти, не.

Говореше без нито сянка пренебрежение. Просто установяваше факт. Пърсел тръгна към теснината. Щом стигна тъмния участък, забави ход, за да даде на очите си време да свикнат с тъмнината. Навел бе глава, макар да си даваше сметка, че тази предпазливост е излишна, защото сводът беше все още на цели двадесет сантиметра над главата му. Но като простря ръце встрани, дланите му опряха о скали.

— Внимавай — каза Авапуи, като го побутна. — Тук е.

— Къде?

— Пред тебе.

Какво зрение! Той се наведе и на по-малко от метър наистина забеляза едва видима тъмна черта. Легна по корем и запълзя. Намери опипом брега на бездната, от едната до другата стена. Нямаше никаква пътека. Кладенецът заемаше цялата ширина на прохода.

Изправи се. Не виждаше Авапуи, но по миризмата на цветята в косите й разбра, че е вдясно от него.

— Можеш ли да минеш оттатък? — запита недоверчиво той.

— Мога. Искаш ли да ти покажа?

— Не, не — побърза да каже той. — Правила ли си го някога?

— И тримата.

— Кои „тримата“?

— Аз, Итя, Меани.

— Кога?

— Когато главатарят дойде с Ваа да скрие пушките, по време на големия дъжд. Ах, човече! Меани едва успя да хвърли в кладенеца постелката от шума и да се прехвърли заедно с нас отвъд. Главатарят каза на Ваа да остане в стаята и тръгна сам из теснината. Ауе! Пеританите нямат добри очи! Бяхме на един щик далеко от него, отвъд кладенеца, а главатарят не ни виждаше. Меани се боеше да не би главатарят да се удави в кладенеца, затова хвърли в него едно камъче. Камъкът направи туп! Главатарят подскочи, после легна по корем като тебе, почна да опипва с ръце, да ръмжи (последва поразително подражание на Мезъновото „Хм!“) и накрая се върна назад.

— Какво има отвъд кладенеца?

— Като повървиш още малко, край — наоколо има само стени.

Пърсел се върна. След пълния мрак в теснината, стаята изглеждаше почти светла.

— Къде бе скрил главатарят пушките си?

— Ей-там.

Срещу светлото петно се подаваше една скала, а между нея и свода, на около три метра височина, се съзираше процеп.

— Не му е било лесно — каза беззвучно Пърсел.

Усети изведнъж колко се е уморил. Имаше само едно желание: да легне и да мълчи. Най-вече да мълчи.

— Защо? — запита Авапуи. — Много е лесно. Щом си отиде главатарят, Меани се покатери, свали всичко, разопакова пушките, завити в намаслени парцали, а пък онова, дето убива — в сандък с железа отгоре. После тури пак всичко на мястото и ни накара да се закълнем, че няма да кажем никому нищо, даже и на Уили. И веднага направи нова постелка, та Уили да не разбере нищо.

Млъкна, закри очи с ръката си, плъзна се на земята, опря другата длан на коленете си и заплака. Плачеше безгласно, с хълцания, без да изтрива сълзите, които се стичаха по бузите й.

Пърсел клекна до нея.

— Какво ти е, Авапуи?

Тя свали ръка от очите си.

— Ти ходи при другите . А като се върна, не ми каза нищо за Уили.

Той отвърна глава. Докато тичаха й бе разказал нещичко за Ману-Файте. Но вярно беше, че не бе споменал за Уили: какво би могъл да каже? А тя е чакала да й каже нещо, откато бяха тръгнали. Очаквала бе през цялото лудо тичане от смокинята до пещерата. И в самата пещера бе очаквала, макар и без особена надежда. Сега надеждата рухна изведнъж. И тя разбра вече ясно това, което знаеше още отначало: Уили беше мъртъв.

— Ела — каза Пърсел като я улови за раменете.

Изправи я, така изтощен, че не можеше да заговори, заведе я до постелката от шума и я накара да легне. След това легна до нея, пъхна лявата си ръка под дългата й коса на врата и сложи глава на рамото й. Искаше да й каже една-две думи. Но не успя да отвори уста. Веднага заспа.

— Адамо! — каза един глас до ухото му.

Той трепна, отвори очи и се смая като видя Авапуи в обятията си. Зърна сълзите по бузите й. Припомни си всичко.

— Дълго ли спах?