Робер Мерл - Островът

Млада беше наистина! Той го забравяше постоянно. Но как да й обясни, че грамадните й размери, властното изражение, навикът й да го нарича „чеденце“… Как да отрече сега всичко това, без отричането да заприлича на покана?

Тя му обърна гръб, намръщена, отвърнала поглед, с презрително стиснати устни, сграбчи Тими за ръката и задърпа без пощада трупа към прозорчето. След това започна да се промъква сама в отвора.

— Омаата!

Никакъв отговор. Никакво поглеждане. Омаата изчезна от другата страна и веднага, сякаш си отмъщаваше на него за претърпяната обида, повлече грубо Тими из тунела.

Пърсел изтича и подаде глава през прозорчето.

— Омаата!

Тя се отдалечаваше, без да продума, метнала на рамо трупа на Тими, чиито тънки крака се мятаха до гърба й при всяка исполинска крачка от камък на камък.

След миг Пърсел седна на постелята, дръпна ведрото към себе си и взе една обелена от Ивоа манга. Изпитваше странно чувство. За пръв път в живота си мъчно можеше да определи какво мисли, какво струва. Седеше в пещерата, далеко от битките, обърнал гръб и на двата лагера…

Стана. „Тетаити ме мисли за «хитрец»… Дали не е вярно! Почитта ми към живота, ужасът ми към насилието?… Дали не съм се самоизлъгвал с тия благородни подбуди? Все пак аз забих камата в тялото на Тими. Щом се касаеше за кожата ми, можах да пролея кръв.“

Светлото петно върху каменната стена бе избледняло. Навън слънцето навярно наближаваше кръгозора. Влагата тегнеше върху плещите на Пърсел. Той започна да се разхожда бързо. Припомни си чудната топлина на мекото и яко тяло на Омаата. Припадаше мрак и той усещаше как го обгръща студ.

Препъна се в пушката на Тими, потърси с поглед камата. Не я намери. Навярно Омаата я бе взела. Взе пушката и си припомни чувството на покой и сигурност, което оръжието му бе вдъхнало в деня, когато бяха видели фрегатата. Пристъпи предпазливо в теснината до ръба на кладенеца и запрати там оръжието. Пушката беше тежка, той едва не загуби равновесие при усилието да я хвърли.

Обзе го нов прилив от умора. Върна се към постелята от шума и се изтегна там изтощен, с треперещи нозе. Затвори очи, но веднага ги отвори пак. Навярно бе дремнал, за миг, защото тялото му трепереше от студ. Стана със залитане и се насили да се разхожда. Беше съвсем тъмно, та започна да брои крачките си, за да не се блъска в каменните стени на помещението. Пет крачки, кръгом, пет крачки, кръгом… От време на време объркваше сметката и стигаше до отсрещната стена, протегнал ръце като слепец. Повдигаше му се. Беше гладен, а не смееше вече да се докосне до плодовете. Понякога му се струваше, че спи както ходи и стискаше зъби, за да се събуди. Страх го беше да не почне да върви на зигзаг и да падне в кладенеца.

Когато се опомни, разбра че стои облегнат до стената, с отпуснати рамене и ръце на коленете. Трябва да е заспал, когато се е обръщал кръгом. Премига няколко пъти, но нощният мрак не се разсея. Не знаеше в кой край на помещението се намира, сети се за кладенеца и съвсем се разсъни.

Тогава именно чу дълбоко, равномерно дишане. На два-три метра от него имаше човек. Той се стаи ужасен. Направи такова усилие да прозре в тъмнината, че очите, и дори орбитите им, го заболяха. Няколко мига не чуваше нищо друго освен дишането до себе си и ударите на собственото си сърце.

Отляво дочу леко шумолене на листа, а в същия миг един глас каза уплашено:

— Адамо!

Омаата! Омаата беше! На две стъпки от него, наведена над постелята от шума, тя търсеше опипом, без да намери нещо. Той въздъхна, но не можа да заговори.

— Адамо!

Усети, че нечия ръка докосна гърдите му, чу се сподавен вик и ръката се отдръпна.

— Аз съм — промълви Пърсел.

Настъпи кратко мълчание. После Омаата каза шепнешком, без да се приближи:

— Кажи го на перитани.

Пърсел повтори на английски: „Аз съм.“ И веднага разбра. Тупапау не говорят английски. Омаата се страхуваше от клопка!

— Ауе! — каза тя. — Изплаши ме. Толкова си студен!

И добави:

— Човече! Като не те намерих на постелята!…

Той усети, че големите й ръце опипват ръцете и гърдите му до раменете. Въздъхна и облегна глава на гърдите й. Омаата продължаваше да говори, но гласът й беше само шепот. Пърсел заспа.

Събуди се от усещането, че му е топло. Прострял се бе по корем върху гъвкавото плътно тяло на Омаата, но и на гърба му беше топло. Покрит беше с нещо тежко, грапаво, познато… Одеяло! Донесла му бе едно от одеялата на „Блосом“. Той го подуши. В гънките му имаше още лъх на сол, смола и полирано дърво.