Робер Мерл - Островът

„Ако му се опра — помисли изведнъж Пърсел, — Тетаити е способен да приеме възможността за открито сблъскване с жените само от честолюбие — или за удоволствието да види и моята глава набучена на копие.“

— Добре — каза той твърдо, като изричаше отчетливо всяка сричка. — Ще си отида. Но трябва да ми дадеш време.

— Защо ти трябва време?

— Жена ми е бременна. Не може да роди в пирога сред океана. А преди да заминем, трябва да оправя пирогата.

— Какво ще й правиш?

— Покрив.

— Защо ти е покрив?

— За да запазя жена си и детето си от вятъра.

— Колко време ще ти е нужно?

— Два месеца.

Тетаити наблюдаваше лицето на противника си през процепа на един кол и не знаеше какво да мисли. Олекна му като чу, че Адамо е съгласен да замине. Иначе трябваше да го убие, а в такъв случай, Еатуа да му е на помощ! Жените щяха да се бият като бесни с него! Но виждал ли се е някога такъв маамаа — да туря покрив на пирога? Това беше само хитрост! Средство да печели време. От друга страна жените никога нямаше да пуснат Ивоа, преди да роди.

— Давам ти исканото време — отвърна кратко Тетаити. — Но кажи на жена си да се прибере в къщи.

— Ще й кажа — отвърна след малко Пърсел.

Почака още няколко секунди и тъй като Тетаити продължаваше да мълчи, той се завъртя кръгом и си тръгна.

Щом се върна при жените, каза тихо и бързо: „Ще ви разправя всичко у дома“ и продължи пътя си, последван от ваинетата. Не искаше да създава драми пред стените на па , отдето Тетаити би могъл да ги чуе.

Вървеше бързо. Учудваше се, че се чувствува облекчен, почти радостен. А му предстоеше да се бори с океана, в лодка с осемдесет сантиметра дълбочина!… Но ще се бори и ще сполучи. Откато бе почнала войната, непрестанно го преследваха като дивеч. В океана щеше да бъде сам срещу страхотните ветрове, но ще бъде поне далеко от хората.

Когато най-сетне седна у дома си, сложил ръце върху облегалките на креслото и разтворил широко подвижните врати пред слънцето, Пърсел се почувствува спокоен и в безопасност. Очакваното избухване не стана, може би защото двата месеца се сториха на таитянките толкова далечен срок, че не си струваше да се вайкат още от сега; а може би и поради умората, която започваше да се чувствува в държането им. Лицата им не изразяваха скръб, а само някаква скована неподвижност. Говореха малко и без оживление. При все че бяха плакали сутринта, сълзите им се бяха вече пресушили.

Някогашната веселост припламна за миг само когато Итя каза съвсем сериозно, че Тетаити е тридесетгодишен, следователно е стар и може да умре преди заминаването на Адамо.

Друга случка също внесе известно успокоение. Ваинетата си задаваха главно два въпроса: дали Тетаити щеше да убие Адамо, ако Адамо бе отказал да замине? И дали Адамо бе постъпил разумно, като се бе съгласил да замине? Спорът беше на приключване, когато Ороа изцвили ненадейно и се скара с Ваа, като й каза, че след като бе отговорила с „да“ на първия въпрос, беше глупаво да отговори с „не“ на втория. И наистина, ако Адамо беше убеден, че ще бъде убит, ако не замине, имаше ли смисъл да каже „не“? Тази забележка остана без последствие — Ваа отказа да установи някаква връзка между двата въпроса. Тогава възмутената Ороа я сграбчи за раменете и с пламнал поглед и потръпващи ноздри я раздруса така здраво, че Омаата се развика:

— Ауе! Ваа носи дете!

При тия думи Ваа се разнежи, разплака се, а Ороа й се извини, прегърна я и се залови да я милва и утешава.

Настъпи ново мълчание, по-тъжно и по-тежко от всеки друг път. Омаата стана и каза, че трябва да свършат неотложните работи — да донесат вода и да наловят риба.

Тежък миг настана, когато се преброиха и трябваше да определят кои да отидат за вода. Преди осем месеца от голямата пирога бяха слезли двадесет и седем пътници. През последните три дни четиринадесет души бяха умрели от насилствена смърт: осем перитани, петима таитяни и една таитянка. Така че на острова бяха останали само тринадесет души: един перитани, един таитянин и единадесет ваинета.

Решиха да не искат от Ивоа и Ваа да участвуват в смените за вода. От Тетаити също, защото той нямаше да се съгласи да излезе от па ; нито — по единодушно мнение на всички — от Адамо, защото това би означавало да го поставят по-долу от Тетаити. Така че носенето на вода легна върху плещите на една-единствена смяна от осем жени, които трябваше да изпълняват това задължение през ден. При все че не беше никак весело, то бе прието със забележително равнодушие и без никакво роптание.