Робер Мерл - Островът

Донесъл си бе прибори за писане и започна да отбелязва мерките, за да си направи скица. Като свърши, видя, че няма какво да прави на плажа и че съвършено напразно бе донесъл сечивата си. Първата му задача се състоеше в това да направи план на покрива, да изчисли извивката на напречните греди и да ги начертае с тебешир върху пода на колибата си.

Отиде на плажа и потърси с поглед жените. Отначало не ги видя, после грамадните закръглени рамене на Омаата се подадоха изпод огромния пенлив свод на една вълна. Показаха се още две мургави глави, които редом с нейната изглеждаха като глави на деца. Една ръка се издигна над водата и замаха, а три гласа започнаха да скандират кресчендо в хор:

— А-да-мо! А-да-мо! А-да-мо!

Ехото препрати този зов от канара до канара из цялото заливче.

Пърсел не мръдна. Надяваше се, че жените ще продължат да повтарят напевно името му. Сянката на канарата се удължаваше видимо пред него. Стори му се, че почти усеща как земята се върти около оста си в пространството, отнасяйки хората и престъпленията им върху своята кална кора.

— А-да-мо! А-да-мо!

Тръпки пропълзяха по снагата му от странните извивки на ехото. Всичките му нерви потрепераха. Беше така прекрасно, че просто изпитваше болка. С разпилени черни коси по раменете, ваинетата размахваха ръце като палми. Те бяха изцяло огрени от слънцето, а той беше на сянка, сякаш се намираше в друго полукълбо, отнасян далеко от тях, накрай света.

Съблече се и изтича надолу по червения пясък. Наклонът беше стръмен и той се спускаше с луда бързина. Отмина сянката на канарата, плажът стана охров, морето беше лазур и елмази, едва усети студ, когато се потопи в него. Прибоят го погълна още от въздуха, на невероятна височина, завъртя го във вихрушка от пяна и тъмносиня вода и с един-единствен исполински тласък го запрати на сушата.

След малко той лежеше сам на плажа — жените бяха все още във водата. Към тях се бяха присъединили сега и Ороа, Ваа и Тумата. Въпреки късния час, Пърсел усещаше как слънцето пари изгорелите му рамене. Обърна се на гръб, затвори очи и сложи ръце високо на челото си, за да засенчи очите. Стисна устни. Как не му се искаше да мисли! Времето минаваше. Той виждаше само червени отблясъци и кръгове зад затворените си очи.

Някой извика доста силно. Пърсел трепна, отдръпна ръце от челото си и отвори очи. Отначало изпита само смътна мъка, тежест в гърдите, гърлото му се сви. После истината прониза изведнъж утробата му като нож: Меани беше мъртъв. Пърсел се огледа наоколо. Нищо не беше променено. Слънцето си беше на мястото — и морето, и пясъкът, и гласовете на жените, и сянката на канарата. Земята се въртеше, въртеше. Земята! За какво служеше тя? Той лежеше захвърлен на пясъка като празна раковина. Да, точно така, като раковина, нямаше друга дума — една празна, празна раковина… Обърна се и заби задъхано пръсти в пясъка. Самотата беше ужасна, но той не можеше да заплаче.

След миг стана и се хвърли във водата. Прибоят го завъртя отново, но този път синевината му се стори по-тъмна, по-страшна. Изпита облекчение, когато вълната, която го отнасяше към открито море, бе върната от настъпващата. Щом усети пясъка под нозете си, той се затича, за да избяга от новата вълна. Спря се запъхтян, жените бяха пред него: насядали в кръг на пясъка, те решеха дългите си мокри коси. И изведнъж забеляза Итя. Съвсем мъничка сред просторния плаж, тя тичаше към него откъм канарата. Огромната скала се извисяваше зад нея на шеметна височина. Когато вече го наближаваше, тя направи неочакван завой, навлезе в огряното от слънцето място, потича още малко, хвърли се в обятията на Омаата, постоя за миг така да си поеме дъх, после й прошепна нещо на ухото.

— Адамо — каза високо Омаата, — Ивоа няма да дойде.

Жените престанаха да се решат и всички погледи се обърнаха към Пърсел. Той мълчеше. Поглеждаше ту Итя, ту Омаата.

— Видя ли я? — запита най-после той като се обърна към Итя.

Итя кимна.

— Видях я и говорих с нея. Няма да дойде. Не иска да върне пушката.

Пърсел наведе поглед и замълча. Новото беше само това, че Омаата и Итя се бяха наговорили да кажат пред другите жени несъгласието на Ивоа да излезе от горичката и да предаде оръжието си на Тетаити.

— Имам още нещо да кажа — заяви Итя, — но най-напред да се изкъпя.

Стана, хвърли се право в прибоя и изчезна в чудовищна вихрушка от пяна, откъдето нозете й се показаха за миг, колкото да се видят по-светлите й ходила. Жените продължиха да се решат с бавни и сръчни движения, които обикновено бяха много приятни на Пърсел. Той седна. Черната сянка на скалата все повече растеше. Беше само на няколко метра от ваинетата, а тъй като и приливът приближаваше, дружинката изглеждаше подслонена на малко пясъчно островче, което морето или сянката можеха всеки миг да погълнат. „Обземат ме натрапчиви мисли — каза си Пърсел. — Всичко виждам със страх.“ Погледна жените. Те не си губеха времето в напразни фантазии. Бяха така самоуверени, така добре знаеха какво трябва да вършат! Потърси с очи Ваа. За да й спести труда да вдига ръце, Ороа се бе заела да я реше и Ваа стоеше покорно с отметната назад глава. Изглеждаше чудесно — самодоволна, разцъфтяла, напълняла, в блестящо здраве, седнала тържествено между жените като кумир на майчинството. Сутринта бе умрял нейният тане. Лицето й беше все още тъжно, но тежките й издаващи умора черти бяха отпуснати, устните отворени в полуусмивка. Сложила ръце върху огромния си корем, тя гледаше в далечината с щастливо изражение.