Робер Мерл - Островът

— О, Адамо!

Рамото й престана да се повдига, тя не мръдна вече и Пърсел помисли, че ще заспи, когато изведнъж Итя вдигна глава, протегна се до ухото му и каза шепнешком, учудена и отчаяна:

— О, Адамо, всички измряха!… Всички измряха!…

Изхлипа веднъж-дваж като дете, притисна се до него и каза тихо и жално:

— Искам да се върна в Таити…

След малко усети как се отпуска безволно в ръцете му. Ослуша се — тя дишаше дълбоко и равномерно.

Но сам той не можа да заспи. Чувствуваше се зле, не бе свикнал да спи в затворена стая. Стана, отиде на пръсти до вратата, отвори я, лунната светлина нахлу в стаята и той излезе на прага.

Една исполинска ръка го сграбчи веднага и го повали на земята зад един храст. Беше Омаата. Той не се удари. Поела го бе до себе си.

— Маамаа — смъмра го тя. — Какво търсиш вън?

— Да глътна малко въздух.

— А ще глътнеш някой куршум.

Усети нещо твърдо в ръката й. Опипа го. Беше нож. Тя стоеше на стража до къщата му, свита зад един храст, с оръжие в ръка! По тънката дръжка позна, че е ножът на Тими.

— Омаата…

— По-тихо.

— Мислиш, че ще нападне ли?

— Може и да не нападне. Но все едно. Трябва да те пазим.

— Защо?

— Ако не те пазим, ще го научи. А не бива да се изкушава.

Настъпи мълчание.

— Омаата…

Тя го погледна. Големите й очи светеха с черен блясък. Нищо. Нямаше какво да й каже. Едно „благодаря“ би прозвучало смешно.

— Прибирай се сега — каза тя.

После стана и през цялото време докато той отвори и затвори вратата, тя стоя изправена на прага, между горичката и него.

Когато се събуди на другия ден, Пърсел си припомни изчислението, което щеше да му позволи да определи дъговата извивка на напречните греди. Отвори плъзгащите се врати, бутна леглото и масата в един ъгъл на стаята, изнесе в градината креслото и трикраките столчета и започна да чертае с тебешир по пода на стаята.

Жените дойдоха един час след изгрев-слънце. Пърсел ги помоли да не влизат. Те заобиколиха колибата през двора и седнаха пред вратите. Никоя не му зададе въпроси, но от обясненията, които си разменяха полугласно, Пърсел разбра, че те не се двоумяха ни най-малко за картината, която рисуваше. Очевидно, тя трябваше да призове върху пирогата закрилата на Еатуа.

Итиота дойде доста късно и разказа за приема, оказан от Тетаити на рибата, която му бе занесла. Както винаги, беше съвсем кратка в приказките си. Посрещнал я в „чакалнята“, приел гозбата, бил много учтив.

Ваинетата я отрупаха с въпроси. С пушка ли бил? Да, с пушка. И с нож? Да, и с нож. Какво изражение имал? Строго. Но нали бе казала „учтиво“? Да, учтиво, много учтиво. Уловил я за раменете, отъркал буза о нейната, не говорел високо, всяко движение било много изискано. А защо бе казала тогава „строго?…“ Да, строго. С бръчки от двете страни на устата (посочва с двата показалеца бръчките), с бръчки на челото (показва ги), със смръщени вежди (представя ги), с вирната глава. Ама как строг? Като главатар ли! Или като неприятел? Итиота се колебае. И като не може да реши сама, представя им как я е посрещнал Тетаити. Мълчание. Споглеждания. Нищо ли не каза?… А, каза. Какво? Говорил ли е! Ауе! А пък тя дори не спомена, че е говорил. Глупава жена! Трябва да й дърпаш думите с кука! Мълчи като сом! Какво каза ли? Вкуси рибата (много изискано) и каза: „Жените от моето племе са сръчни. Знаят каквото са научили. Знаят и това, което не са учили.“ Възклицания. Нямаше съмнение: това беше милувка с думи . Той желае мир! Не, не желае мир, просто е учтив! Ако искаше мир, щеше да прибере главите! Споровете започнаха да се заплитат, когато Итя взе думата. Това не е било милувка за всички. Само за Ороа. А това, което жените са научили и знаят, е риболовът. Но той знае много добре, че за риба ходи Ороа. Ауе! Малката има право! Малката е хитра! Малката е много хитра! Това е било милувка за Ороа!…

При тия думи Ороа се размърда, изцвили, разтърси грива. Може всички да желаят да се помирят с Тетаити. Но тя, не! Ненавижда го! Той е враг! Ще си остане враг, дори ако прибере главите! На мястото на Итиота, ауе, не би му позволила да я прегърне! При тия думи Итиота предложи отсега нататък Ороа да носи риба на ония от па , но Омаата, която наблюдаваше безстрастно как се горещеше Ороа, запази такова красноречиво мълчание, че никой не дръзна да продължи разискванията.

Целия ден около къщата на Пърсел имаше голямо движение и било случайно, било преднамерено, той не бе оставен нито за миг сам. И двата пъти яденето му бе донесено от Авапуи. Трябва да бе получила строги нареждания, защото щом се мръкна и запали доедое, тя затвори веднага плъзгащите се врати.