Робер Мерл - Островът

Той се обърна гърбом към жените. Итя излизаше от океана, от цялото й прекрасно тяло струеше вода. Тя се приближи важно до дружинката, като артист, който излиза на сцената, и когато всички погледи се обърнаха към нея, каза отчетливо:

— Тетаити излезе от па .

Никой не се обади и тя продължи:

— Видях го!… Отивах на плажа. Вратата на па се отвори, ауе, уплаших се, скрих се зад един храст и ги видях като излязоха: Тайата, Раа, Файна и най-после Тетаити, с пушка в ръка.

Млъкна тържествено, сякаш очакваше да я разпитват, но тъй като никой не се обади, заговори отново:

— Затвори вратата, каза нещо на Тайата и тя остана пред входа. Ауе, много кротка беше, сигурно вече я е бил! После Тетаити тръгна покрай па откъм морето, а след малко се върна от другата страна.

След две-три секунди Омаата каза полугласно:

— Завършил е значи па .

Жените се спогледаха. И нищо повече.

— На твое място — каза Ороа като разтърси грива — аз нямаше да се скрия. Щях да се покажа и да река: „Пак ти казвам, човече, махни главата на моя тане!“

Итя наведе глава и закри очи с ръката си.

— Главата на моя тане не е на копие — почти прошепна тя.

Само тя от всички жени тук можеше да каже това. Трябваше да го каже, за да подчертае честта, която й се правеше. Но в същото време се срамуваше, защото можеха да помислят, че иска да се хвали.

— Време е да се приберем — каза Пърсел и стана.

Приближи се до Итя, сложи ръка на рамото й и докосна с устни бузата й.

И тази вечер яденето му бе донесено от Итя. Когато се навечеря, беше вече мръкнало. Итя запали едно доедое пред прозорчето, за да прогони тупапау, а три други нареди на масата, за да може Адамо да чете. След това отиде да затвори плъзгащите се врати.

— Защо ги затваряш? — запита Пърсел като се обърна. — Времето е хубаво, луната грее.

Лицето на Итя стана строго.

— Омаата каза.

Пърсел я погледна.

— Кой заповядва тук — Омаата ли, или аз?

Но тя застана изпъната и неумолима пред него, като някакво войниче.

— Омаата каза: като запалиш светило, затваряш големите врати.

— Защо?

— Тетаити може да стреля срещу тебе от градината.

Всичко бяха обмислили. Кой знае дали доедое на прозорчето не беше предназначено да попречи на врага да види какво има в стаята? Пърсел продължи да чете. Итя седна с кръстосани нозе на леглото, сложила ръце на коленете си, без да мърда, без да продумва. Пърсел не чуваше дори дъха й. Щом вдигнеше глава от книгата, срещаше тъмните й очи, устремени търпеливо в него. Те бяха тъжни, но от мекия пламък на доедое личицето й изглеждаше по-кръгло и по-нежно.

— Why don’t you go to bed!? 44 44 Why don’t you go to bed!? (англ.) — Защо не отиваш да спиш? — запита най-после той.

Знаеше колко е щастлива, когато й заговори на английски.

— I go 45 45 I go (англ.) — Отивам. — отвърна тя веднага.

И легна. Пърсел я погледна.

— Искам да кажа, у Омаата.

— Няма да ида тази вечер — заяви все така твърдо тя.

После скръсти ръце на гърдите си и остана неподвижна, като смъртник. Пърсел стана и се поразходи из стаята. Явно беше, че някои неща се решаваха сега в острова, без да го питат. Очите на Итя не се отделяха от него. Той седна с гръб към нея и започна отново да чете.

След някое време забеляза, че не е обърнал листа. Стана, затвори ядосано книгата, обиколи няколко пъти стаята и легна до Итя. Тя скочи веднага, отиде да угаси трите доедое на масата, остави само това, което беше до прозореца, и зае отново мястото си в леглото.

След малко той се обади:

— Мъчно ли ти е, Итя?

— Мъчно ли? Защо?

— Много добре знаеш защо.

Тя се обърна към него. При светлината на единственото доедое не можеше да забележи очертанието на бузите й. Но по гласа й разбра, че я бе обидил.

— Защо питаш? В Таити не се приказва за такива неща.

И тя се бе затворила. Непроницаема. „Не се приказва за такива неща…“ Джоно умира. Омаата го оплаква цяла нощ. И нищо повече. Не споменава вече името му. Държи се, като че го е забравила. Всички постъпват така, сякаш са забравили своите тане. И все пак това не е равнодушие. Не, положително не. По-скоро стоицизъм. Странно беше да употреби това строго понятие за таитянките.

Пърсел се събуди посред нощ от някакъв лек шум. Отвори очи и се ослуша. Но дори като притаи дъх, не можа да разбере откъде иде шумът.

Итя се размърда, звукът се засили, той наклони глава към нея. Тя плачеше.

Доста време Пърсел не мръдна. Страхуваше се да не я оскърби отново, като й даде да разбере, че е усетил плача й. Съвсем бавно, както човек пристъпва насън, той пъхна ръка под главата на Итя и я притегли към себе си. Не чуваше вече нищо, но чувствуваше как рамото й се повдига под лявата му ръка. Така минаха няколко минути, после тя прошепна с разтреперан глас: