Карл Май - Непознатия от Индия

— Давност ли? — със задавен глас изрече той. — Давност?… О-о… иска ми се… веднага… да го кажа… на… моето момче!

— Недейте, Волф! Само ще събудите в него лъжливи надежди.

— Лъжливи надежди ли?

— Да, Волф, поне на първо време. От вас зависи дали синът ви, а и вие самият, окончателно ще се спасите от затвора. А сега внимавайте! Само по себе си вашето подпалвачество е покрито с давност… но към него се прибавя нещо много лошо. Ако при умишлен палеж се унищожи човешки живот, срокът за давност става двайсет години. А този срок изтича след четири месеца… просто нямате късмет, драги Волф. Ето виждате ли, ако малкият Роберт фон Хелфенщайн не беше загинал в пламъците, тогава…

— Не, не, не! — изкрещя Волф и стъклата на отворения прозорец издрънчаха и над минаващите по улицата хора прелетя мощният му глас. — Никой не изгоря тогава! Жив човек не е изгарял! Само мъртвото дете на гърбавата Грете, разсилната!

— На гърбавата Грете ли?

— В името на моето душеспасение! Банкерът искаше малкият Роберт да загине в пламъците и ние… не, тогава аз спасих малкия Роберт. Просто сърце не ми даваше да… и затова взех детския труп…

Ковачът направи движение с ръце, сякаш захвърляше нещо надалеч. Разтреперан от глава до пети, той отново се строполи на стола си.

— Спокойно, Волф! — опита се да го успокои Ван Зом. — Спокойно! И това го знам, но ни е необходимо вашето откровено признание. Иначе върху вас ще тегне подозрението, че на съвестта ви тежи човешки живот… Не, останете си седнал на стола, Волф! Ще ви задам няколко въпроса и вие ще ми отговаряте само с „да“ или „не“. И така: банкерът Франц фон Хелфенщайн настоятелно поиска от вас да подпалите замъка, нали?

— Да.

— За него най-важното беше в този пожар да изгори наследникът на стария Бернхард фон Хелфенщайн, малкото момче Роберт, така ли?

— Да.

— Недвусмислено ли го заяви?

— Мога да се закълна… а и момчето ми…

Ван Зом махна с ръка и побърза да го прекъсне:

— Вие сте искали да спасите малкото момче. Разбирам. Затова малко след погребението, докато сте празнували рождения ден на гробаря Зебалдус, сте откраднали от ковчега мъртвото дете на разсилната Грете от Хелфенщайн, нали?

— Да, на гърбавата Грете.

— Малко преди пожара сте извели тайно от замъка малкия Роберт и сте го довели в града, подхвърляйки го пред сиропиталището?

— Да.

— Оставили сте му неговата златна верижка на врата заедно с медальона и инициалите на името му, нали?

— Да, господин Бург! Но откъде знаете…

— Задоволете се с факта, че го знам. И се радвайте… защото иначе вратите на затвора завинаги щяха да се затворят зад вас! По друг начин не бихте доказали истината… А сега — по-нататък! Имате ли сведения от сиропиталището какво е станало с подхвърленото дете?

— Не съм питал, но все пак узнах. Един шивач на име Бертрам, който беше и музикант, го е осиновил. Нарекъл го Рихард според онова „Р“ на медальона.

— Значи детето се казва сега Рихард Бертрам и е син на шивач, така ли?

— Да.

— За Бога, ваша светлост! — прекъсна ги асесор Шуберт. — Тогава нашият Алмансор, нашият поет Рихард Бертрам, е единственият законен наследник. — … на имението Хелфенщайн. Така е, господин асесор, и след всички дадени показания, след всички доказателства и признания няма нещо което да пречи на официалното признаване на Роберт фон Хелфенщайн за истински наследник.

При тези думи старият селски ковач сключи ръце като за молитва. Ъгълчетата на устата му конвулсивно потръпваха, сякаш в душата му бушуваше буря и сякаш се мъчеше да удържи и преглътне напиращите сълзи.

— Точно това — дрезгаво каза той — ме преследваше ден и нощ, на сън и наяве. Виждах пред себе си Роберт като подхвърлено дете… и вас, господин Бург, как се скитате немил недраг по далечни земи!… О-о, все пак Бог е милостив, макар и късно ме дари с този хубав час!… Той ми е простил!

— Хората също ще ви простят, Волф, и ще можете да започнете в Хелфенщайн нов живот, ако признаете всичко и действително се разкаете. — Всичко ще кажа, всичко! Но да започна нов живот? Не, господин Бург, твърде е късно. Да се върна пак в Хелфенщайн? Никога! Виждате ли, господин Бург — разприказва се неудържимо старият Волф, сдържал се толкова години да разкрие сърцето си пред някого, да свали целия непоносим товар от своята душа, влачен в продължение на двайсет дълги години… — виждате ли, господин Бург, когато на времето ви измъкнах от влака…

— Значи го признавате?