Карл Май: Непознатия от Индия

— Чакайте! — прекъсна го асесорът. — Преместването на жена ви се извърши със знанието и съгласието на полицията, а по времето, когато нахлухте при княз Ван Зом, госпожата не беше вече там, а беше настанена в държавна болница. Но да оставим този случай! Може би предпочитате да си поговорим за друго деяние — за загадъчното изчезване на Роберт фон Хелфенщайн. Досега отричахте. А може би ще отречете също така, че в онази нощ сте нападнали и убили вашия кръвен роднина, стария господин Бернхард фон Хелфенщайн…

— Нима съм попаднал сред луди? — гръмко се изсмя обвиняемият.

— … макар собствената ви жена — неумолимо продължи съдията и повиши глас — ясно и недвусмислено да каза пред свидетели, между които министърът на вътрешните работи, префектът на полицията Вреде, че вие… вие съвсем сам… сте убили Берхард фон Хелфенщайн с бръснача на Герхард Бург!

Зачервилото се от ярост лице на обвиняемия изведнъж пребледня като платно. Той раздвижи устни, ала от устата му не се отрони дума.

— Освен това… ще отречете ли и че по ваше нареждане тогавашният ковач Волф подпали замъка Хелфенщайн, за да загине в пламъците на пожара истинският наследник — Роберт фон Хелфенщайн?

Асесорът отново направи пауза.

— Освен това… ще отречете ли, че предумишлено сте застреляли ротмистър фон Тифенбах?… Свидетели: ковачът Волф, който е кръчмар в Хелфенщайн!

— Лъжи на побъркани! — пронизително изкрещя Франц. — Искат да ме погубят!… Но цялото е просто една смешна игра!… Преди двайсет години заради двете убийства беше арестуван престъпникът и напълно законно осъден. На път за затвора той избяга и повече не се е мяркал насам… Това е най-убедителното доказателство, че е осъден справедливо! Невинният няма да допусне такъв позор да тегне над неговото име! А сега изведнъж някой решава да заподозре един виден и уважаван член на обществото в извършването на гадно и долно деяние, за което виновникът отдавна е открит и осъден!…

Нечувано!

— Може би — сериозно каза асесорът — Герхард Бург просто не е имал възможността да се защити срещу тази присъда. Капитана гръмко се изсмя.

— Ами тогава нека дойде той самият, сам да си оправя работите! А после ще видим! Но докато законно осъденият след произнасянето на присъдата си трае или бяга, с което я признава, никой няма право да повдига срещу мен подобни обвинения! — добре — разнесе се в този момент звучен глас откъм шкафа с преписките и съдебните досиета. — Нека бъде вашата воля, Франц фон Хелфенщайн, ето ме!

Престъпникът замръзна като вкаменен. Очите му се опулиха и той втренчи поглед във високия снажен мъж, който бавно, крачка по крачка се приближаваше към него, заобикаляйки писалището.

— Бург — изломоти той с натежал език и всичко случило се през последната нощ със светкавична бързина премина през съзнанието му, — Герхард Бург…

— Да, аз съм — каза Ван Зом. — Дойдох, за да си разчистя сметките с вас. Най-накрая се оплетохте в собствената си мрежа… аз съм княз Ван Зом!

В очите на Капитана припламнаха подозрителни искри — той изрева като диво животно и се опита с десния си крак да ритне своя враг, понеже ръцете му не бяха свободни. Ван Зом отскочи настрани, но това движение се оказа излишно, защото някогашният селски ковач изведнъж се озова зад Капитана. С рязък замах старият освободи изкълчената си ръка от бинта и мигновено сграбчи разбеснелия се негодник отзад за ръцете над лактите.

Асесорът посегна към звънеца, а вахмистърът се втурна към двамата.

— Не е нужно! — извика Волф. — Аз ще го укротя!

Той приближи уста до ухото на Капитана и с дива ярост изкрещя:

— Не искаш да се изповядаш и да признаеш, гад такава, покварител на човешки души, така ли? Добре, тогава ще си намериш такъв съдия, при когото тия работи не минават! Моят живот и без друго е погубен, поне ще те отнеса със себе си. Хайде, ела!

С енергично и мощно движение той го вдигна от земята… последва мощен скок, ужасен нечовешки вик… и двамата изчезнаха през отворения прозорец, политайки надолу от високото.

В първите мигове присъстващите останаха заковани. После вахмистърът се завъртя на пети, втурна се през вратата и изтрополя надолу по стълбите. Съдебният писар се изтръгна от мястото си така, че столът му шумно падна на пода. Асесорът с един скок се приближи до прозореца.

— Боже мой! Боже мой! — извика той.

— Да — обади се потресеният Ван Зом. — Бог сам го осъди.

На улицата от всички страни се стичаха хора. Старият Волф лежеше мъртъв на паважа с изпотрошени кости от падането си от третия етаж, ала противникът му беше още жив.