Карл Май - Непознатия от Индия

В саксонската Ерцгебирге, между отделните планински купени и проточилите се недалеч вериги от хълмове, между самотни гори и планински мочурища, недалеч от малкото село Хелфенщайн се издигаше едноименен замък, разположен в старо аристократично имение. Откакто се водят църковни книги и местни хроники, тук е живял родът фон Хелфенщайн, здраво свързан със земята, която прадедите на рода са получили някога като ленно феодално владение, а по-късно са я превърнали изцяло в своя собственост. Тъй като този разказ започва в шейсетте години на деветнадесети век, по онова време замъкът даваше подслон само на един преждевременно състарил се самотник, господаря Бернхард фон Хелфенщайн, както и на двете му деца — осемнайсетгодишната Улрике и тригодишния Роберт, най-свежата издънка и продължителя по права линия на рода Хелфенщайн. Това малобройно семейство се допълваше от Нора фон Хелфенщайн, млада безимотна роднина от четвърто или пето коляно. Тя бе намерила подслон като компаньонка на Улрике и възпитателка на малкия Робърт, малко след като господарката на замъка: бе умряла почти веднага след раждането на детето в доста напреднала възраст. Оттогава Нора се бе посветила на тази своя задача със себеотрицание и голяма енергия.

Загубата на нежно обичаната съпруга бе направила от Бернхард фон Хелфенщайн тих, самовглъбен и уморен човек, който изпитваше боязън от другите хора и ги избягваше. Посрещането на гости престана да му носи удоволствие, не се интересуваше вече от събитията във външния свят, както по-рано. Не без връзка с това в Хелфенщайн и в околностите му нещата се бяха променили и не бяха повече такива, каквито всъщност трябваше да бъдат.

Почти на един час път от Хелфенщайн минаваше границата, пресичаше горите и прехвърляше планината. В самото село живееха предимно бедни хора, чиято мизерия бе позаглушила гласа на съвестта им, а сърцата им се бяха поддали на изкушението за бърза, добра, макар и незаконна печалба. С други думи, в планините се въртеше контрабанда и беше обществена тайна, че голям брой от жителите на селото Хелфенщайн се числяха към контрабандистите. Обаче повече подробности никой не знаеше и усилията на компетентните чиновници да сложат край на тази тъмна дейност, да заловят някой от престъпниците, или пък цяла тяхна група, си оставаха безрезултатни.

Най-накрая в провинциалната столица, където се събираха нишките на всички усилия и начинания на властите, стигнаха до идеята да поверят борбата срещу контрабандистите на човек, който добре познава планините, всички области наоколо и техните особености, както и местните хора. Този човек произхождаше от самия Хелфенщайн. Казваше се Герхард Бург, беше син на хелфенщайнския лесничей и отскоро бе постъпил на служба в столицата в държавната тайна полиция. Образованието си дължеше на Бернхард фон Хелфенщайн, който енергично и великодушно бе подпомагал и насърчавал във всяко отношение трудолюбивия и усърден син на своя лесничей.

Времето щеше да покаже дали назначаването на младия Бург бе успешен ход или не. В селото Хелфенщайн, където новината много скоро се разнесе, можеха да се чуят различни мнения по въпроса. Някои казваха, че Герхард не бил нищо друго освен надут хлапак и протеже на господаря на замъка. Той не можел да върши чудеса и през целия си живот нямало да залови нито един контрабандист. Навярно това бяха хора, които потвърждават думите, че никой не става пророк в собствената си родина, но можеше и да са прикрити контрабандисти, врагове на всеки полицейски служител, тъй като от друга страна не липсваха гласове, които говореха само хубави неща за Герхард Бург и му възлагаха големи надежди.

Дали едните имаха право или другите, било писано да се разбере съвсем скоро, и то по един съвсем изненадващ начин.

От няколко дни в околностите на Хелфенщайн тайно се събираха значителни сили на митничари, граничари и полиция. Една нощ жителите на малкото планинско селище стреснато наостриха слух, изскочиха от креватите и показаха глави от прозорците. Някои дори побързаха да навлекат дрехите си, възбудено изтичаха на улицата и там завързаха оживени разговори.

— Чухте ли изстрелите? Това са граничарите! Сигурно стрелят по контрабандистите!

— И те им отговарят! Та това си е истинска престрелка!

— Значи все пак Герхард Бург е надушил истинските следи!