Карл Май - Непознатия от Индия

Тя кимна и със сълзи в очите каза:

— То е очистено. Герхард Бург се оправда.

— Благодарение на твоята помощ, както и благодарение на княз Ван Зом, който неуморно играеше ролята на детектив. Никой не успя да прозре маската ми.

— О, напротив! — веднага възрази тя. — Сърцето ми подозираше истината. В присъствието на Непознатия от Индия то туптеше по-силно, не се оставяше напълно да бъде заблудено.

— Значи — допълни той, — то е продължавало да обича Герхард Бург, в когото никой вече не вярваше, така ли?

— Да.

В отговор той нежно целуна Улрике. Тя отвърна на целувката му и не се възпротиви, когато Герхард притисна главата й до гърдите си, започна да я гали и да й шепне:

— Всичките мъки и страдания свършиха. Сега ще бъдеш щастлива, щастлива след толкова дълги години на тъга и нещастия.

Най-сетне тя се освободи от прегръдката му и го погледна изпитателно в очите.

— Ами какво ще стане сега с княза? — попита тя. — Имам предвид… с неговата титла. Тя истинска ли е или… само измислена?

— Аха, искаш да кажеш, че и тя е била маска? Не, успокой се! Князът е истински и титлата е заслужена честно и почтено! И когато се венчаем, Улрике, ти ще станеш господарка на едно внушително имение.

— Къде?

— На: Борнео!

Урлике отново го погледна въпросително.

— А как се сдоби с него?

— Ще ти разкажа с няколко думи. Когато избягах на времето си… на времето, преди двайсет години…, не заминах за Америка, както правят повечето хора, нарушили закона, а отплавах към Индийския архипелаг. Три години се скитах из Северно и Западно Борнео…

— Боже мой!… Сред диваците? Казват, че там имало и човекоядци!

— О, положението не е чак толкова лошо! Измежду тези диваци има свестни, достойни за уважение хора. Във всеки случай добре се разбирах с тях. Спечелих приятелството на княза на Матан, тъй като спасих любимия му син от разбеснял се носорог. По-късно с помощта на този княз намерих големи диаманти. Самият той притежава известния „Данау раджа“, който тежи над триста и шейсет карата. Така забогатях. После дойдоха англичаните. Но аз избягвах всичко, което ми напомняше за Европа и за родината… понеже там имаше една жена — добави той тихо, — която трябваше да забравя… а не можех… Накратко, нещо ме теглеше да замина. И така, отправих се към вътрешността на страната… тя принадлежеше на холандците, ала само формално. А там нямах конкуренти, защото всеки се страхуваше да рискува живота си. След една-две години сред даяките, тамошните туземци, си спечелих слава на безпогрешен стрелец. Уважаваха ме и се страхуваха от мен, така че можех да поема риска да закупя огромен участък земя точно сред тяхната територия. Заживях там и всички главатари надлъж и нашир ми се подчиняваха. Ето как чрез моето влияние успях да измъкна оттам здрави и читави група изследователи, обречени иначе на сигурна гибел, както и поделение колониални войници. По-късно накарах непокорните туземни племена да сключат договор с холандските губернатори. Дори на времето „Нюве Ротердамсе Курант“ издаде специален брой заради тези събития, а холандското правителство ме прикани да му изпратя допълнително по-точни данни. Моята тогавашна постъпка му донесе значителни успехи и затова то ми предложи пожизнена рента. Аз обаче отказах. След това холандското правителство реши да ми засвидетелства благодарността си, като ми даде титлата княз. Така станах княз Ван Зом.

— И тази титла не може да се оспори, така ли?

— Не.

Улрике замълча и след известно време тихо попита:

— Искам да знам още нещо, Герхард. Днес ти ме покани в дома си. За да се сбогуваш. Защо? пак ли искаш да напуснеш Германия?

— Не толкова скоро! Моите имения на Борнео имат благонадеждни управители и е достатъчно от време на време да отиваме заедно там, за да видим как вървят нещата.

— Защо тогава тази заблуждаваща дума „сбогувам“, която толкова много ме изплаши и от която толкова ме заболя? — ще ти обясня, поканих те, за да се сбогувам… с изминалите тъжни двайсет години, а също и с този княз Ван Зом от Борнео. Пред теб е само Герхард!… Доволна ли си от това обяснение?

Щастлива тя се отпусна в прегръдките му.

Първото нещо, което предприе Ван Зом на следващото утро, беше на отиде до къщата на Франц фон Хелфенщайн, чиито входове се охраняваха от полиция. С дебела папка под ръка се отправи към сградата на съда. Времето се промени. Силен фьон духаше над града и превръщаше снега в киша и мръсотия. Хората, вече свикнали с кучешкия студ, отваряха прозорците си. Беше като предвестие на пролетта, до която оставаше още малко време.