Карл Май - Непознатия от Индия

Урлике фон Хелфенщайн не допринесе и с една дума за оживения разговор. Сърцето й бе свито от болка. Беше се усамотила в малка съседна стая. Там стоеше унесена пред маслена картина с пейзаж от Делхи. Сериозно обмисляше дали няма да е по-добре, ако се извини с несъществуващо главоболие и се върне у дома си, защото се страхуваше, че може да се разплаче с глас тук, в тези помещения, които никога повече нямаше да види.

— А знаете ли, госпожице фон Хелфенщайн — внезапно чу тя зад гърба си звучен глас, — че всъщност давам тази прощална вечеря заради вас?

Урлике изплашено се обърна и втренчи поглед в дружелюбно усмихнатото лице на Ван Зом.

— Заради… мен? — повтори тя със запъване. — Мисля, че се шегувате, ваша светлост!

— О, не, напротив, говоря съвсем сериозно!

— Но не разбирам поради каква причина…

Тя млъкна и се опита в израза на лицето му да открие обяснението.

— Ще ми позволите ли да ви напомня за нашия разговор, в който става дума за общия ни приятел…

— За Герхард Бург ли? — възкликна развълнувано тя.

— Точно така. Казах ви… или май само ви загатнах, че той има желание пак да види родината си, ала само при условие, че името му се очисти от ужасното подозрение за извършеното двойно убийство…

— Продължавайте! — настоя Улрике.

— Мисля, че най-после за неговото оправдание няма пречки!

— И?

— И за да може Герхард Бург да се върне в родината си, аз ще трябва да си замина… Гледате ме толкова въпросително. Повтарям: Герхард Бург има възможност да бъде тук, само ако княз Ван Зом му отстъпи мястото си. Просто няма как двамата да съществуват един до друг. И тъй като предполагам вие държите да се видите с вашия приятел от младежките си години, реших с тази прощална вечер да ви доставя малка радост. Разбирате ли ме?

Улрике сведе глава, кръвта нахлу в лицето й.

— Не ме измъчвайте! — помоли го тя. — Нещо се е случило. Говорете! Имате ли вест от него?

— Да.

— Мога ли да видя писмото? Какво пише?

— Моля ви още само за минутка търпение! Ей сега ще се върна и вие ще… узнаете… всичко.

Той бързо излезе. Учудената Улрике го проследи с поглед. Князът странно наблегна на последните си думи. Обзе я трескаво безпокойство.

От съседните помещения до слуха й долиташе глъчката от спорещи гласове. Другите гости все още разискваха какви ли не въпроси, засягащи Капитана и престъпната му дейност. Всичко това за Улрике беше без значение. Тя потърси с какво да се развлече. Погледът й отново падна върху картината с пейзаж от Делхи. Тя пак обърна гръб на вратата, зад която беше изчезнал Ван Зом.

И ето че изведнъж долови зад себе си някакъв шум. Бързо се обърна и… извика:

— Герхард…!

Мъжът, който толкова неочаквано изникна пред нея, доста я изплаши. Стори й се, че цялото помещение се завъртя около нея. Ала тя се опита да се държи храбро и скоро овладя слабостта си. В погледа й грейна ликуваща радост, понеже веднага позна Герхард Бург, променен, напълно разбираемо, след двайсет години отсъствие, но все още строен и напет, в цветущо здраве, досущ като образа, съхранил се в сърцето и душата й. Заблудата беше изключена.

— Герхард! — извика тя още веднъж и понечи да протегне ръце към изчезналия от дълги години приятел. Но в същия миг се сети какво й беше разказал ван Зом, а именно, че Бург отдавна се е оженил. И ръцете й безсилно се отпуснаха. Сянка от меланхолия и тъга се смеси с радостта й. В този момент Герхард бързо направи крачкадве към нея и каза:

— Аз съм, Улрике! Най-сетне се прибрах у дома, най-сетне съм оправдан, най-сетне съм в състояние да те попитам дали през всичките тези дълги години не си ме забравила и дали си съхранила в себе си поне мъничко обич към мен.

Тя му отправи несигурен поглед.

— Да… много се радвам… да те… не, да ви… не, да те видя отново. Вече чух от княз ван Зом, че… но Боже мой, гласът… е същият като на княза…

Улрике млъкна объркана. Той я погледна с очи, които сияеха от щастие.

— Улрике, не подозираш ли най-после истината? Княз ван Зом и аз не можем да се появим едновременно на едно и също място, защото сме… един и същ човек.

— Ти си… Ван Зом?

— Да, аз съм.

— Ами холандката?

— И жената, и децата са измислени, просто измислени, Улрике. При тези думи тя се разплака, в нея само за секунда изчезна огромното напрежение.

— Извинявай! — каза той и я прегърна с едната си ръка, сякаш да я защити. — Не ми беше лесно да ти кажа тази неистина, но първо трябваше да разбера какви чувства изпитва сърцето ти. Освен това още не биваше да говоря, не биваше да разкривам самоличността си преди името ми да е очистено от позора.