Джон Лескроарт - Неоспоримо доказателство

— Не, не особено.

— Колко пъти, грубо казано, сте ходили на екскурзия, да кажем, миналата година?

— Само веднъж, сигурен съм.

— Ами през изминалите няколко години?

— Не.

— Не какво?

— Не, само този един-единствен път. Аз съм доста зает човек. Или поне бях…

— И въпреки това миналия юни, просто така, внезапно, решихте да прекарате съботата и неделята с раница на гръб високо в Сиерите?

— Точно така.

— Бихте ли ни казали, къде вечеряхте в петък вечерта? Тръгнали сте в петък вечерта, нали така?

— Да. В едно от ресторантчетата нагоре по магистрала номер петдесет над Плейсървил. Не си спомням точно как се казваше.

— Спомняте ли си близо до кой град беше?

Фаулър поклати глава.

— Не, наистина не съм запознат с района.

— Спомняте ли си какво ядохте?

Намръщването му стана забележително.

— Мисля, че ядох пържола — опита да се пошегува. — Но тъй като съм под клетва, не бих се заклел.

Тя продължи в същата посока. Стъмнило ли се било, когато се навечерял? Къде точно прекарал нощта? Кога тръгнал по пътеката? Накъде се бил насочил? Как се ориентирал? Какво си бил взел за ядене за събота вечер?

Започваше да го вбесява.

— Знаете ли — каза той, — не съм се замислял много за тези два почивни дни, докато не ме обвиниха в това престъпление. Бяха просто една събота и неделя сред природата, не кой знае колко запомнящи се.

— Да — отвърна Пулиъс, като се обърна към съдебните заседатели, — виждаме.

Тя продължи, както Харди се опасяваше, че ще направи, с признатото за вярно твърдение, че Фаулър е знаел не само, че пистолетът се е намирал на яхтата, но и точно къде е бил сложен.

— И разбрахте това чак, след като вече бяхте скъсали?

— Да.

— Когато Мей Шин не искаше да разговаря с вас до такава степен, че трябваше да наемете частен детектив, за да разберете защо не желае дави вижда повече?

— Е, разговаряхме веднъж.

— И защо разговаря с вас?

— Не знам. Обадих й се, и тя случайно вдигна телефона. Обикновено го оставяше на секретар. Но този път вдигна, така че говорихме.

— Просто обикновен разговор и тя случайно е споменала, че „Беретата“ й се намира отстрани до леглото на Оуен Неш на палубата на „Елоиз“?

— Не, не стана точно така.

— Ще ни кажете ли, ако обичате, как точно стана тогава?

Харди си погледна часовника. Имаше на разположение поне още един час и тя, за негово съжаление, се бе съсредоточила върху доказателствата, с които разполагаше, като за известно време бе оставила цялата работа с осъзнатата вина, макар Харди да знаеше, че и до това щеше да се стигне. А и вероятно до нещо по-лошо, Анди явно започваше да губи самообладание, започваше да става избухлив.

— Да се върнем отново на г-н Търкъл. Казахте, че сте бил любопитен да разберете защо г-ца Шин е скъсала с вас?

— Точно така.

— И затова наехте г-н Търкъл?

Къси въпроси, леко подръпване на крачолите. Но вършеха работа.

Фаулър изтощено кимна.

— Да, наех г-н Търкъл.

— Колко ви взимаше той?

— Мисля, че беше по сто трийсет и пет долара на ден, плюс разходите.

Пулиъс отново се обърна към съдебните заседатели.

— Сто трийсет и пет долара на ден. Вие ли платихте за самолетния му билет дотук?

— Да.

— И обратно?

Изтъкна, че е платил над хиляда и петстотин долара, за да се сдобие с подробна информация за Оуен Неш и Мей Шин.

— И след като сте похарчили всичките тези пари, какво смятахте да правите с информацията?

— Защо, нищо. Просто исках да разбера, вече обясних.

— Плащате хиляда и петстотин долара, за да откриете нещо, за което не възнамерявате да предприемете нищо?

— Точно така.

Харди се притесняваше. Доверието се рушеше, клиентът му беше вече три часа на свидетелското място и очите му шареха от Пулиъс към Харди, към съдията — държеше се, според езика на тялото, като патологичен лъжец.

Пулиъс, разбира се, го забеляза и това естествено я доведе до истинските лъжи — пред приятелите му, колегите, пред всеки, който го беше чул.

И после, накрая, словоизлиянието за признатите му прегрешения, които трябваше да покажат осъзнатата вина на Анди. Колко дълго сте бил съдия? Дал ли сте свещена клетва никога да не подривате с действията си работата на съда? Някога преди отказвал ли сте се от дело? О? Няколко пъти? Основанията толкова сериозни ли бяха, колкото тук? Чувал ли сте някога някой друг съдия да е поемал гаранцията на обвиняем?

И така нататък, и така нататък.

Харди изписа една страница с бележки, после се отказа. Пулиъс не изкривяваше фактите — тя ги използваше много умело, за да създаде един образ и едни обстоятелства, които правеха убийството не само да изглежда логично, но и неизбежно.