Лора Роуланд - Кейсей

— Надявам се, че разследването няма да трае дълго — каза Мидори с тревожно изражение. — С Хирата сан няма да можем да сключим брак, преди всичко да приключи.

Мидори бе влюбена в главния васал на Сано от години, но Хирата не бе разбрал за любовта й и доскоро я бе обичал тайно. Откакто бяха разкрили чувствата си, двамата бяха предприели действията, необходими за подготовката на сватбената церемония.

— Имай търпение — успокои я Рейко. Масахиро захленчи и тя го повдигна леко в скута си. — Няма защо да бързате. Предстои ви цял живот да бъдете заедно.

Без да може да се успокои от думите на Рейко, Мидори захапа нокътя на палеца си; останалите вече бяха така изгризали, че кожичките отстрани бяха разранени.

— Не мога да чакам — изрече тя нервно. — Трябва да се оженим колкото се може по-скоро. Но родителите на Хирата сан не се зарадваха особено, когато им каза, че иска да стана негова съпруга — кръглото и жизнерадостно лице на Мидори бе помръкнало, а обикновено румените й страни сега бяха бледи; щастливото й изражение бе угаснало скоро след като двамата с Хирата се бяха врекли един на друг. Очите й искряха от тревога, а не от радост. — Баща ми също не бе обзет от щастие, когато го помолих за миай — първа официална среща между бъдещия жених и булка в обкръжението на техните семейства.

— Знаеш, че съпругът ми вече е уредил миай — каза Рейко. Като посредник на Хирата, Сано бе убедил двете семейства да се срещнат.

— Но уговорката е за утре. Какво ще стане, ако Хирата сан е толкова зает с разследването на убийството, че не може да дойде? — изплака Мидори. — Ами ако семейството му не ме иска или моите родители не го приемат?

При създадените обстоятелства това бе съвсем реално, но Рейко каза:

— Просто се надявай, че всичко ще протече по най-добрия начин. Не се тревожи толкова много — макар и погълната от собствените си тревоги, тя се опита да утеши Мидори, чудейки се защо приятелката й бе тъй разстроена.

Външната врата се плъзна встрани и в помещението нахлу студен въздух. В стаята влезе навъсена възрастна прислужничка.

— Представям ви почитаемата госпожа Янагисава и дъщеря й Кикуко.

Разговорите замряха и всички се извърнаха към новодошлите, които пристъпиха колебливо напред — жена в средата на трийсетте и малко момиченце на около осем години.

— Съпругата и дъщерята на дворцовия управител? — прошепна Мидори.

— Да — любопитство оживи Рейко. — Но защо са тук? Те никога не са посещавали тези събирания.

Госпожа Янагисава бе съвсем обикновена, с тъй криви нозе, че полите на черното й кимоно, обсипано с брокат, се извиваха, а лицето й бе тъй плоско, че всичките й черти сякаш лежаха в една равнина. Очите й представляваха хоризонтални цепки, ноздрите й бяха твърде широки, а устните — месести. Впечатляващо различна от нея, дъщеря й бе красавица, пременена в пищно розово кимоно с избродирани сребърни птици. Кикуко бе наследила удълженото и слабо тяло на баща си, както и блестящите му черни очи и изваяни черти. Сега се беше втренчила в насъбралите се жени със странно отнесено изражение.

Присъстващите побързаха да поздравят новодошлите. Те настаниха госпожа Янагисава и Кикуко пред нишата, където прислужнички им сервираха чай и закуски. Докато жените една по една пристъпваха напред, за да поздравят знатните гости, Рейко разглеждаше госпожа Янагисава със скрито възхищение, тъй като винаги се бе питала какво ли представляваше съпругата на човека, който често плетеше интриги против Сано. Когато дойде нейният ред, тя хвана Масахиро за ръка и го отведе до нишата. Двамата коленичиха и се поклониха; една от прислужничките ги представи. Госпожа Янагисава почти не ги погледна.

— За мен е чест да се запозная с вас, госпожо Рейко — тихият й глас бе дрезгав, сякаш рядко го употребяваше, а очите й бяха сведени към пода.

— Честта е моя — отвърна Рейко, забелязвайки, че госпожа Янагисава не носи грим, ако не се смятаха веждите, изрисувани върху обръснатото й чело, може би за да подчертаят една хубава нейна черта — гладка, безупречна, светла като луната кожа.

Масахиро се втренчи в госпожа Янагисава с тържествена детинска критичност и мрачното й изражение се разведри от мимолетна усмивка. Тогава той протегна пухкави ръчички към Кикуко и каза:

— З’дасти!

Тя се изкиска. Обърна се към майка си с висок и мил глас:

— Мама, виж момченце. Добро момченце. Смешно — в ъгълчетата на великолепната й усмивка се събра слюнка.