Лора Роуланд - Суиши

В прохладата на зората на следващото утро слугите изнесоха от къщата на Сано няколко сандъка и ги оставиха в двора. Два паланкина бяха приготвени за Рейко и Мидори, а носачите чакаха, за да отнесат жените в закритите им дървени столове до връх Фуджи. Сано и Масахиро стояха заедно с Рейко при нейния паланкин.

— Ще ми се да можех да отменя това пътуване — каза Сано.

Той не искаше Рейко да заминава, но дългът му към шогуна се разпростираше върху целия клан Токугава и не му позволяваше да осуетява желанията на Кейшо. Нежното красиво лице на Рейко бе напрегнато, но тя намери сили да се усмихне.

— Може и да не се окаже чак толкова лошо, колкото ни изглежда.

Възхищавайки се на смелия й опит да се справи възможно най-добре в една далеч не лека ситуация, Сано вече тъгуваше за съпругата си. Те не бяха просто партньори, разследващи престъпления, или двойка съпрузи в един брак, сключен по ред социални, икономически и политически причини. Работата им, детето им, както и страстната им любов — всичко ги обвързваше в духовен съюз. А това пътуване щеше да бъде най-дългата им раздяла през четиригодишния им съвместен живот.

Рейко клекна, сложи ръце върху раменете на Масахиро и се взря в сериозното му личице:

— Обещаваш ли да си послушен, докато ме няма?

— Да, мамо — макар че брадичката му трепереше, малкото момче изрече думите смело, като истински самурай.

До другия паланкин Мидори и Хирата се прегърнаха.

— Толкова ме е страх, че ще се случи нещо лошо и повече никога няма да се видим! — възкликна тревожно Мидори.

— Бъди спокойна, всичко ще бъде наред — успокои я Хирата, но широкото му младежко лице излъчваше тревога, защото той не искаше бременната му съпруга да заминава.

Откъм казармите, заобикалящи къщата, дойдоха двама самураи детективи и доведоха коне с претъпкани дисаги. Сано бе наредил на мъжете — и двамата верни васали и изкусни бойци — да придружават и да защитават Рейко и Мидори. Щеше му се да можеха да тръгнат с Хирата, но шогунът изискваше присъствието им в Едо.

— Грижете се добре за тях — нареди Сано на детективите.

— Непременно, сосакан сама — отвърнаха с поклон хората му.

— Господарката Кейшо и госпожа Янагисава ще ни чакат с целия антураж пред главните порти на крепостта. По-добре да тръгваме — каза Рейко.

Сано вдигна Масахиро и тримата се прегърнаха. Прозвучаха последни прощални слова. После Рейко и Мидори с неохота се качиха в паланкините си.

Носачите сложиха прътовете на раменете си; слугите вдигнаха сандъците. Сано притисна Масахиро до свитото си сърце. Докато шествието минаваше през портата, Рейко надзърна през прозорчето, погледна назад и впери тъжен поглед в Сано и Масахиро. Те й помахаха, а Сано се усмихна.

— Мамо, пази се — провикна се Масахиро. — И бързо се връщай у дома!

Токайдо, големият междуградски път изток-запад, тръгваше от Едо и вървеше в западна посока към имперската столица Мияко. По протежението му бяха разположени петдесет и три станции — села, където квартируваха пътници и където от съображения за сигурност режимът на Токугава поддържаше контролно-пропускателни пунктове.

По този отрязък от пътя се движеше шествие от около стотина души. Пред войниците и конната част яздеха двама самураи разузнавачи. Знаменосци развяваха флаг с герба на Токугава — трилистна ружа, а след тях се движеха десет паланкина, следвани от прислугата. Пред ариергарда от още конници и пешеходни войници вървяха носачи с багаж. Отсечени ритмични стъпки и тропот на конски копита отекваха към далечните върхове, забулени от гъсти сиви облаци.

В първия паланкин, седнали една срещу друга, бяха Рейко и господарката Кейшо. Те наблюдаваха през прозорчетата отрядите от самураи, които ги задминаваха от време на време, както и обикновените хора, които се движеха в обратна посока. Въздухът на хладния следобед бе наситен с влага; долавяха се ромон на потоци и грохот на водопади; горите се огласяха от жизнерадостните трели на птичи песни.

— Вече четири дни сме на път, а дори не сме доближили Фуджи сан! — възкликна Кейшо със сърдит тон.

Рейко се въздържа да отбележи, че бавното им придвижване бе по вина на самата Кейшо. Във всяко село тя прекарваше часове в пазаруване на сувенири и местни храни. Често нареждаше на шествието да спира, докато поздравяваше любопитните жители. Освен това не обичаше да пътува бързо. До момента бяха изминали разстояние, което би трябвало да им отнеме половината време и което един бърз конник можеше да измине за ден. В резултат търпението на Рейко бе почнало да се изчерпва.