Лора Роуланд - Суиши

— Питам се защо ли ни вика господарката Кейшо — каза Рейко, съпруга на сосакан сама на шогуна — почитаемия следовател на събития, ситуации и хора.

Тя отправи поглед над парапета и се взря в малкия си син Масахиро, който си играеше в градината. Момченцето се смееше и тичаше сред избуялата от дъждовете трева край покрито със зеленикава пяна изкуствено езеро сред цветни лехи и обсипани с цветове храсти.

— Каквото и да иска, надявам се, че няма да ни задържи дълго — каза Мидори — бивша придворна дама на Кейшо и близка приятелка на Рейко, която преди шест месеца се бе омъжила за главния васал на Сано. Сега тя събра ръце над корема си, тъй голям и изпъкнал от бременността, че по подозрения на Рейко, Мидори и Хирата бяха заченали детето доста преди сватбата си. — Едва издържам на тази жега. Нямам търпение да се прибера вкъщи и да си легна — хубавото свежо лице на Мидори бе подпухнало; отеклите й нозе едва издържаха на тежестта. Тя се вкопчи в платното, пристягащо корема й под бледоморавото кимоно, за да държи бебето малко и да осигури лесно раждане. — Това нещо изобщо не помага. Станала съм тъй огромна, че детето ми сигурно е великан — проплака тя и клатушкайки се, отиде да седне в един сенчест ъгъл на верандата.

Рейко махна няколкото кичура, които се бяха измъкнали непокорно от вдигнатите й на кок коси и бяха залепнали на влажното й чело. Сгорещена в морско синьото си кимоно, тя също съжаляваше, че не можеше да си отиде у дома. Работеше със своя съпруг Сано, помагаше му в разследванията на престъпленията и не искаше да изпусне евентуален нов случай, който можеше да се появи във всеки един момент. Но господарката Кейшо бе изискала присъствието й и Рейко не можеше да откаже на майката на господаря на своя съпруг, макар че нетърпението й да си тръгне се дължеше на друга причина, по-важна дори от желанието за вълнуваща детективска работа.

Съпругата на дворцовия управител Янагисава — могъщия заместник на шогуна — бе застанала встрани от Рейко и Мидори. Госпожа Янагисава бе мълчалива и мрачна, десетина години по-възрастна от Рейко, която бе на двайсет и четири. Винаги се обличаше в тъмни, строги цветове, сякаш за да не привлича вниманието на околните към външността си, която бе напълно лишена от хубост. Имаше удължено плоско лице с тесни очи, широк нос и месести устни. Фигурата й, без всякакви женски заоблености, завършваше с извити като лък крака. Сега тя се приближи плахо до Рейко.

— Толкова съм признателна, че ме поканиха тук и ми дадоха възможност да ви видя — каза тя с тихия си дрезгав глас.

Погледът й пробяга по Рейко, изпълнен с настоятелност и копнеж. Рейко потисна тръпките на отвращение, които госпожа Янагисава неизменно предизвикваше у нея. Свита и саможива, тази жена рядко дръзваше да се появи в обществото. Не бе имала никакви приятелки до предишната година, когато се бе запознала с Рейко. Госпожа Янагисава се привърза към нея с пламенност, свидетелстваща за самотния й живот и копнежа й за взаимност. Оттогава посещаваше Рейко или я канеше на гости почти ежедневно. Когато семейните задължения или работата на Рейко със Сано изключваха възможността за срещи, госпожа Янагисава пращаше писма. Привързаността й, както и нежеланите й откровения за личния й живот изпълваха Рейко с тревога.

— Вчера гледах своя съпруг, докато пишеше в кабинета си — каза госпожа Янагисава. Тя бе признала на Рейко, че често наблюдава скришом дворцовия управител. — Калиграфията му е тъй елегантна и изискана. Лицето му изглеждаше тъй прекрасно сведено над листа…

Страст обагри бледите й страни.

— Когато мина покрай мен в коридора, ръкавът му се докосна до моя… — госпожа Янагисава погали ръката си, сякаш се наслаждаваше на мимолетната близост. — За миг той спря погледа си върху мен. Очите му разпалиха в мен огън… сърцето ми заби учестено. После той продължи нататък и ме остави сама… — тя въздъхна със съжаление.

Рейко изпита неудобство. Преди време бе проявявала известно любопитство към брака на своята приятелка, но сега знаеше повече, отколкото би й се искало. Знаеше, че дворцовият управител Янагисава, който се бе издигнал до този висш пост благодарение на продължаващата и досега сексуална връзка с шогуна, предпочиташе мъжете пред жените и изобщо не се интересуваше от съпругата си. Госпожа Янагисава го обичаше страстно и въпреки че той я пренебрегваше, тя продължаваше отчаяно да храни надежди, че някой ден съпругът й може да отвърне на любовта й.