Лора Роуланд - Суиши

— Да започнем издирването от тук — предложи Сано.

Седнал на подиума в приемната зала, шогунът оглавяваше заседание по въпросите на националната сигурност и отбрана, на което присъстваха Уемори Йоичи — член на съвета на старейшините и главен военен съветник на режима Токугава — и неколцина висши военни служители. Уемори докладваше с монотонен глас за снабдяването на армията, за укрепленията, които се нуждаеха от подсилване, и за инвентаризацията на арсенала, а в това време шогунът се тревожеше за майка си. Представяше си я затворена някъде да се пита защо синът й не бе организирал спасяването й. Въртеше се на мястото си и едва издържаше бездействието в очакване дворцовият управител Янагисава и сосакан Сано да му донесат някакви вести. Как му се искаше той самият да можеше да стори нещо, за да спаси майка си и да залови похитителите й!

— Ваше превъзходителство, бихте ли подписали това? — Уемори се протегна към подиума и остави някакви книжа на масата пред шогуна.

Шогунът сведе поглед към документите в плаха несигурност. Не бе слушал дискусията с внимание и сега не знаеше дали трябва да ги одобри. Но и да бе и слушал, едва ли щеше да бъде по-сигурен. Толкова трудно бе да се управлява цяла държава!

— Какво е това? — той предпазливо докосна страниците.

— Разрешителни за покриване на току-що обсъдените разходи със средствата на хазната — поясни Уемори с тон на търпелива сдържаност.

Шогунът въздъхна. Какво му оставаше да стори, освен да следва съветите на други? Въпреки това внезапно бе обзет от възмущение към собствената си безпомощност и от гняв към света.

— Как смеете да ми досаждате с някакви дреболии в такъв момент? — изкрещя той към подчинените си. Те го изгледаха изненадани. Той смачка документите и замери с тях Уемори. — Вземи тези боклуци и… ъ-ъ… си ги заври… ъ-ъ… каквото искаш прави!

Уемори сведе глава; останалите замръзнаха, стъписани от гнева на своя господар. В този момент в залата влезе доктор Китано, главният лекар на замъка Едо.

— Извинете, ваше превъзходителство — каза той.

— Какво искаш? — попита рязко шогунът.

Доктор Китано коленичи и се поклони.

— Моля да ме извините за прекъсването — каза той, — но Суйрен дойде в съзнание. Наредих да уведомят сосакан Сано, но не мога да го открия, затова реших, че е по-добре да докладвам направо на вас, ваше превъзходителство.

Шогунът се навъси, озадачен от току-що чутата вест.

— Коя е Суйрен? — попита той.

Доктор Китано придоби озадачено изражение, слисан от неведението на шогуна.

— Личната прислужничка на вашата майка. Единствената оцеляла от похищението.

По-скоро раздразнен, отколкото проумял факта, шогунът възкликна:

— И защо трябва да ме интересува, че тя… ъ-ъ… е дошла в съзнание? Защо си позволявате да ми… ъ-ъ… досаждате с това?

— Възможно е Суйрен да е чула или видяла нещо, което може да ни помогне да разберем къде похитителите са отвели почитаемата ви майка — намеси се Уемори.

— А-ха. И сега, след като се е свестила, тя може… ъ-ъ… да ни каже какво знае — най-накрая проумял случилото се, в следващия миг шогунът бе обзет от тревога. — Сосакан Сано веднага да отиде при нея! — после си спомни, че личният му следовател не бе на разположение. — Но Сано сан тръгна да дири Даношин Минору заедно с дворцовия управител Янагисава — шогунът посочи към един от секретарите си. — Отивай да ги доведеш!

Секретарят понечи да изпълни заповедта, но Уемори се обади:

— При цялото ми уважение, ваше превъзходителство, вероятно е по-добре дворцовият управител и сосакан сама да бъдат оставени да изпълнят задачата си.

Шогунът прехапа устна, засрамен от по-доброто решение на Уемори.

— Остави — махна той към секретаря.

— Някой друг може да разпита прислужничката — предложи Уемори.

— Ами… да, прав си — каза шогунът и после попита смутено: — Само че кого да изпратя? Не мога да натоваря с такава важна задача, когото и да е.

В този момент изневиделица му хрумна неочаквана идея: „Защо да не отида аз лично?“ Толкова бе объркан, че челюстта му увисна. Но въпреки това идеята му се стори идеално разрешение, тъй като разпитът на прислужничката щеше да удовлетвори и желанието му за действие. Под погледите на присъстващите, които го наблюдаваха с недоумение, той пристъпи към ръба на подиума… и се спря разколебан. Беше недопустимо за неговия ранг да разговаря с някаква си слугиня. Трябваше да пази достойнството на върховното си положение и да остави подчинените си да вършат мръсната работа. Обзет от съжаление, че Сано и дворцовият управител не бяха край него, за да му спестят тази дилема, той понечи да отстъпи назад, но мисълта за тях го възпря. Те бяха взели в свои ръце разследването на похищението, но от къде на къде? Неговата майка бе в и опасност, не тяхната. Токугава Цунайоши бе връхлетян от внезапно негодувание към Сано и Янагисава — чувство, което не го спохождаше често. От време на време го обземаше скрито подозрение, че те се смятаха за по-умни от него и по-способни да вземат важни решения. Спомни си момента, когато пристигна писмото с искането на похитителя. Първоначално той искаше да екзекутира полицейския началник Хошина, но впоследствие промени решението си… всъщност така ли беше? Възможно ли бе Сано да го бе разубедил в резултат на тайно споразумение с Янагисава? Шогунът се запита колко ли още негови решения бяха взети под чуждо въздействие. Негодуванието и обзелото го подозрение отстъпиха място на искрен гняв към най-доверените му хора — дворцовия управител и сосакан сама. Е, повече няма нещата да бъдат в техни ръце. Беше крайно време да стъпи здраво на собствените си нозе.