Лора Роуланд - Цуамоно

— Моля, изчакайте един момент — и пое навътре в двора.

Очевидно стражите знаеха, че господарят им е мъртъв, но имаха заповед да не казват на никого. Сано и другарите му изчакаха в студената сива утрин, докато пазачът се появи отново, придружен от мъж, в когото Сано разпозна секретаря на Макино. С бледо лице, излъчващо благополучие и почтеност, той се поклони на Сано.

— Бихте ли ме последвали, ако обичате?

После преведе Сано, Хирата и детективите през портата, между постройките на казармите и от там през друга порта в по-малък вътрешен двор и нагоре по стъпалата към къщата. След като се озоваха в антрето, Сано и другарите му се събуха, нахлузиха чехли за гости и оставиха мечовете си на предназначеното за тях място, както беше редно според обичая при влизане в частен дом. Секретарят ги настани в приемната и коленичи срещу тях.

— Със съжаление трябва да ви съобщя, че почитаемият главен старейшина Макино току-що почина — обяви той с подходящия за подобни съобщения приглушен глас. — Ако сте имали работа с него, може би аз бих могъл да ви съдействам?

Сано отвърна:

— Вече знам за Макино сан. Бих желал да говоря с този, който понастоящем е главният тук.

Върху лицето на секретаря се изписаха слисване и объркване.

— Добре — каза той, — ще ви доведа главния васал на господаря — след което се изправи и излезе.

Не след дълго в помещението се появи мъж в строго сиво кимоно. Той коленичи и се поклони на Сано.

— Добре дошли, сосакан сама.

— Добре заварил, Тамура сан — отвърна Сано.

Двамата се познаваха бегло и всеки от тях караше другия да бъде нащрек, причината за което се криеше във враждата между Сано и Макино. Сано знаеше, че Тамура е старомоден самурай, смятащ себе си колкото за воин, толкова и за бюрократ; за разлика от мнозина служители на бакуфу той поддържаше с тренировки уменията си по бойни изкуства. Макар че бе прехвърлил петдесетте, имаше стегнато мускулесто тяло. Ръцете му бяха нашарени с белези и загрубели от битки. Чертите му всеки път напомняха на Сано за украсените с дърворезба маски, които носеха злодеите в популярните пиеси на театър но 3 3 Стилизирана класическа драма в Япония, възникнала през XV век; с характерни религиозни и митологични сюжети, музика, песни, танци и пищни костюми — Б.пр. — твърди, лъскави, изпъкнали страни; дълъг сплескан нос, чийто заострен връх бе извит към устата; скосени вежди, които му придаваха свиреп израз.

— Аз отговарям за домакинството и делата на главния старейшина Макино — прозвуча гласът на Тамура. Дълбок, дрезгав и силен, той съответстваше на вида му. — В града няма мъже от неговия клан и докато стане възможно да бъдат свикани, аз имам задължението да разрешавам всякакви въпроси, отнасящи се до моя господар.

Сано си спомни стигналите до него слухове, че Макино бил във враждебни отношения със своите четирима синове и многобройни роднини, които подозирал в таен заговор да го изхвърлят от властта. За да им противостои, той ги бе заточил в далечни провинции.

— Точно се канех да уведомя шогуна за смъртта на главния старейшина Макино — заяви Тамура. — Може ли да попитам вие как разбрахте за нея?

— Неговият личен слуга дойде в дома ми и ме уведоми.

Тамура свъси вежди в явно неодобрение.

— На всички в имението бе абсолютно забранено да разпространяват вестта, преди тя да бъде официално оповестена.

— Джуро бе получил изричното разрешение на своя господар — заяви Сано, след което обясни станалото. — Главният старейшина е отправил към мен молба да разследвам евентуалната му смърт.

Тамура се втренчи в тях, явно озадачен. Хирата и детективите наблюдаваха двамата в напрегнато мълчание. Сано подаде на Тамура писмото на Макино. Тамура го прочете и поклати глава удивен.

— Изобщо не знаех за това.

Сано се запита дали Тамура бе шокиран, защото бе изпитвал гордост, че се ползва с пълното доверие на своя господар, а сега научаваше, че главният старейшина бе имал тайни от него. Или смущението му се дължеше на нещо друго?

Бързо възвръщайки самообладанието си, Тамура заяви:

— Аз бях запознат с опасенията на главния старейшина, че може да стане жертва на покушение. Само че той издъхна спокойно в съня си — той върна писмото на Сано. — Искрени благодарности, че сте уважили желанието на моя господар. Нямате повече задължения към него.

Той стана и се поклони, с което даде знак, че визитата е приключила. Сано мислено отбеляза, че Тамура твърде много бърза да се отърве от него. Вероятно Макино бе имал основателна причина да не уведоми главния си васал за писмото. Сано, Хирата и детективите се изправиха, но останаха намясто.