Лора Роуланд - Цуамоно

— И какво ще кажеш на приятелите си? — попита Рейко.

— Същото, което съм казвал на всички, които са правили опити да ме привлекат към едната или към другата фракция. Че няма да подкрепя нито една от двете. Моята лоялност принадлежи единствено на шогуна. Никога не бих станал съюзник на онзи, който се готви да узурпира властта му.

Въпреки недостатъците на Токугава Цунайоши като диктатор, Сано, верен на самурайския кодекс на честта, се чувстваше задължен да остане до своя господар.

Рейко покри раната с парче бял плат и после я превърза.

— Внимавай — каза тя, като го потупа лекичко по ръката.

Сано усети, че предупреждението й не се отнасяше просто за раната му; тя се боеше за бъдещето им. Той не желаеше да я тревожи, особено след като си бе дал сметка, че тя все още страда, без да може да преодолее последствията от похищението.

Сано не знаеше какво точно се бе случило с Рейко, докато бе пленница на мъжа, нарекъл себе си краля дракон. Но, обикновено настроена за приключения, сега Рейко бе съвсем различна. По време на четиригодишния им брак тя му бе помагала в разследванията и бе развила завидни умения за детективска работа, но откакто съпругът й я бе върнал у дома, се бе отдала на мълчаливо уединение и изобщо не бе напускала имението. Сано копнееше за малко мир и спокойствие, за да можеше тя да се оправи, но в близко бъдеще не се очертаваха подобни изгледи.

— Този град е като буре с барут — отбеляза мрачно Сано. — И най-незначителният инцидент може да се окаже искрата, която ще причини бурен взрив.

Отвън по коридора се разнесе скърцане от нечии стъпки и на прага се появи Хирата.

— Извинете, сосакан сама. Имате посетител.

— В този час? И кой е? — учуди се Сано и хвърли поглед към прозореца. Сивата дрезгавина едва проникваше през хартиените прозорци.

— Името му е Джуро — личният прислужник на главния старейшина Макино. Казва, че Макино го е изпратил тук със съобщение.

Сано повдигна вежди изненадан. Макино Наризада бе най-дългогодишният и влиятелен член на съвета на старейшините — първите съветници на шогуна, съставляващи върховния управителен орган на Япония. Освен това бе отколешен приятел на дворцовия управител Янагисава и враг на Сано. Имаше грозно, прилично на череп лице и подобен характер.

— Какво е съобщението? — попита Сано.

— Попитах, но Джиро не пожела да ми го каже — отвърна Хирата. — Обясни, че по заповед на господаря си трябвало да разговаря лично с вас.

Сано не можеше да си позволи да не удовлетвори желанието на човек, тъй влиятелен, обидчив и опасен, като Макино. Освен това бе обзет от любопитство.

— Добре.

Двамата с Хирата се отправиха към приемната. Рейко ги последва. Спря отпред в коридора и проследи с поглед как двамата влязоха в студената, изложена на течение стая, където бе коленичил някакъв мъж — слаб и прегърбен, с венец посивели коси около олисялото му теме и облечен в скромно сиво кимоно, прехвърлил шейсетте. Мършавото му лице бе застинало в скръбно изражение. Зад гърба му бяха застанали двама от детективите на Сано. Макар че изглеждаше безопасен, те подхождаха с предпазливост към всеки непознат, дошъл в къщата, особено в тези смутни, изпълнени с опасности дни.

— Ето ме — рече Сано. — Кажи какво съобщение ми носиш.

Слугата се поклони.

— Извинявам се за безпокойството, сосакан сама, но трябва да ви уведомя, че почитаемият главен старейшина Макино е мъртъв.

— Мъртъв? — възкликна Сано, връхлетян последователно от три различни емоции. Първата беше на изумление. — Как така, кога?

— Днес — отвърна Джуро.

— Как стана? — попита Сано.

— Господарят се спомина в съня си.

Втората реакция на Сано бе на недоумение.

— Казал си на моя главен васал, че те изпраща Макино сан. Как е възможно това, след като е починал?

— Преди известно време той ми каза, че ако умре, трябва да ви съобщя незабавно. Сега изпълнявам нареждането му.

Сано хвърли поглед към Хирата, който, не по-малко озадачен, само сви рамене.

— Моите съболезнования за смъртта на господаря ти — каза Сано на слугата. — Още днес ще отида да засвидетелствам уважението си на семейството му.

Както говореше, усети силно безпокойство. Макино бе около осемдесетгодишен — бе живял по-дълго, отколкото заслужаваше, — но смъртта му точно в този момент заплашваше да засили напрежението в режима на Токугава.

— Защо Макино сан е държал незабавно да бъда уведомен за смъртта му? — обърна се Сано към Джиро.