Лора Роуланд - Цуамоно

— Охо, вижте го великия сосакан сама! — разнесе се мъжки глас. — Да не са те понижили в охрана на улиците?

Сано се обърна към мъжа, който бе отправил към него ироничния въпрос. Беше полицейският началник Хошина, който, обграден от двама конни полицаи, бе спрял коня си при портата към една странична улица. Мускулестото му тяло бе облечено в модно копринено кимоно. Красивото му ъгловато лице се бе разляло в подигравателна усмивка.

Гняв прониза Сано. Двамата с Хошина бяха отколешни врагове, а фактът, че Сано наскоро бе спасил живота на полицейския началник, не бе уталожил непримиримите им противоречия.

— Някой трябва да брани закона — отвърна рязко той, — защото твоята полиция явно не се справя.

Хошина посрещна с язвителен смях обвинението му, че пренебрегва задълженията си.

— Мисълта ми е заета с по-важни неща!

„Като например болни амбиции и планове за отмъщение“, помисли си Сано. Допреди време Хошина бе дългогодишният любовник на дворцовия управител, но впоследствие Янагисава го бе предал и полицейският началник бе преминал към фракцията на владетеля Мацудайра. Хошина изпитваше такава ожесточена ненавист към Янагисава, че с охота би приел една война, която можеше да го издигне във властта и да съсипе доскорошния му любовник. Не го беше грижа, че тя би могла да доведе до унищожението на града. Едо бе проникнат от атмосфера на беззаконие, тъй като Хошина и хората му не желаеха да сложат край на стълкновенията между поддръжниците на двете фракции.

Обзет от отвращение, Сано обърна гръб на Хошина. По булеварда прииждаха все повече войници и бандити, тъй като вестта за поредната схватка се бе разпространила. Нощта се изпълни с шум от тичащи нозе, тропот на копита и резки бойни викове.

— Отцепете района! — заповяда Сано на детективите си.

Те побързаха да завардят портите към пресечките. На булеварда настана див хаос, причинен от сблъсъка между отряда на Сано и обладаните от ярост войници, от проблясващи остриета и гърчещи се тела, от свирепи викове и плискаща кръв. Докато яздеше насред мелето, Сано изпита страх, че ставащото бе само блед щрих от онова, което ги очакваше в бъдеще.

Вече се зазоряваше, когато Сано, Хирата и детективите успяха да разтърват биещите се, да арестуват част от тях за нарушаване на обществения ред и да разпръснат тълпата. Подобно на злокобен червен маяк, слънцето се издигна сред море от сиви облаци над крепостта Едо и засия на хълмовете над града. В голямата къща в онази част на крепостта, където се намираха жилищата на служителите на бакуфу, Сано седеше в едно от помещенията, предназначени за семейството му. Съпругата му Рейко почистваше повърхностна рана на ръката му, нанесена от проникнал в ръкава на бронята му вражески меч. Сано бе по долна бяла роба, а бойните му одежди бяха проснати край него върху застлания с татами под.

— Не можеш все така да се мъчиш сам да поддържаш ред и законност в града — заяви Рейко, докато попиваше кръвта от раната му. — Един човек не може да стои между две армии и да оцелее дълго.

Сано сгърчи лице от болка.

— Знам.

С настъпването на утрото имението се събуждаше за живот и откъм кухнята и двора се носеха гласовете на прислугата. В детската стая Масахиро — малкият син на Сано и Рейко — си бърбореше нещо с бавачките. Рейко посипа раната със стрит корен от здравец, за да спре кървенето, след което я намаза с мехлем от орлови нокти, за да не забере.

— Снощи, докато те нямаше, дойдоха един след друг финансовият министър и капитанът на дворцовата стража. Не знам защо.

И двамата бяха сред приятелите на Сано в бакуфу.

— Предполагам каква е причината — каза Сано. — Министърът, който наскоро се присъедини към фракцията на дворцовия управител, е искал да ме убеди да сторя същото. Капитанът пък е положил клетва за вярност към владетеля Мацудайра и би искал да последвам примера му.

Привържениците и на двете фракции държаха да привлекат Сано на своя страна, тъй като той бе приближен на шогуна и би могъл да използва влиянието си, за да подкрепи каузата им; освен това искаха, в случай на война, Сано и детективите му — всички до един отлични бойци — да бъдат на тяхна страна. Победителят щеше да управлява Япония без опозиция чрез господство над шогуна. Сано трудно можеше да повярва, че той — някогашен инструктор по бойни изкуства и син на ронин, се бе издигнал до положение, в което такива изтъкнати люде се стараеха да го спечелят на своя страна. Но това положение криеше и опасности — двамата влиятелни мъже щяха да побързат да унищожат всеки служител, притежаващ силата да им се противопостави.