Лора Роуланд - Дим Мак

— Тази дама е дъщеря на съдия Уеда, който й е заръчал да разследва убийството на Таруя и семейството му. Тя иска да говори с теб.

Главният надзирател се обърна към Рейко и впери в нея немигащи очи. Точиците светлина, които се отразяваха в тях, изглеждаха необикновено ярки.

— Знам кой е баща ви — ухили се, оголвайки прогнили зъби. — Не че го познавам лично, ама работя за него.

Рейко обърна внимание на петната по синьото му — кимоно и сламените сандали. Дали беше кръв от престъпниците, които бе изтезавал в затвора? Потръпна от ужас. Това разследване й разкриваше тъмната страна от работата на баща й, както и уязвимата част на Едо.

— Ходил ли си при Таруя онази нощ?

— И какво, ако съм?

— Защо?

— Имах работа с него — надзирателят погледна жадно Рейко и облиза устни.

— Каква работа? — попита тя, полагайки усилия да не се отдръпне.

— Таруя беше започнал да върти хазарт в затвора. Мамеше хора, които работят там — гневът в гласа му подсказа на Рейко, че и самият той бе една от жертвите на Таруя. — Отидох и му казах да върне парите, които беше откраднал. Той ми отвърна, че ги бил спечелил честно и че вече ги е похарчил. Скарахме се. Налагах го, докато жена му ме заблъска с една желязна тенджера и ме прогони — той направи гримаса на отвращение и после се ухили самодоволно. — Само че сега Таруя е мъртъв. Повече няма да мами никого. Дъщеря му стори услуга на света, като го наръга.

Дъщеря му не беше единственият човек, който е имал причина да го убие, помисли си Рейко.

— Къде отиде, след като напусна къщата?

— При любовницата си.

— Тя е проститутка в палатковата част на селището — каза отговорникът.

Светлите точици в очите на надзирателя се свиха от злоба.

— Ако съдия Уеда случайно възнамерява да припише убийствата на мен, вместо да осъди Югао, кажете му, че не съм ги извършил аз. Не бих могъл. През цялата вечер бях с любовницата си. Тя ще се закълне.

При все това Рейко знаеше, че който е изнудвал и пребивал търговци за пари, спокойно може и да убие. Освен това надзирателят приличаше на човек, който не би се поколебал да сплаши една жена, за да я накара да излъже в негова полза.

— Други въпроси? — усмивката му към Рейко беше подигравателна; погледът му шареше по тялото й.

— На този етап не — отвърна тя. Щом не можеше да намери доказателства срещу него, бе длъжна да го остави да си тръгне.

— В такъв случай ме извинете…

Надзирателят стана и пое невъзмутимо към задната врата. Бръкна под кимоното си и извади члена си от препаската. След като застана така, че Рейко да го види добре, се облекчи в една стъкленица пред чайната.

— Предайте почитанията ми на съдия Уеда.

Рейко пламна от обида и смущение.

— Извинявам се за лошите му маниери — каза отговорникът и отправи поглед надолу по улицата. — Ако ви трябва още една възможност да спасите Югао, имате я.

Към чайната приближаваше млад мъж, който вървеше прегърбен и тътреше крака. Носеше избелели парцаливи дрехи; лицето му, засенчено от сламена шапка, бе начумерено по начин, който подсказваше, че това е постоянното му изражение. Носеше метла, лопата и кош за отпадъци.

— Това е Ихей — каза отговорникът.

Щом Рейко и охраната й се отправиха към него, уличният чистач вдигна поглед. На лицето му се изписа тревога. Обърна се и припряно затътри крака в обратна посока.

— Спрете го! — нареди Рейко на стражите си.

Те се втурнаха след младия мъж. Хвърляйки пособията си, Ихей бързаше да се отдалечи, но тромавата му походка възпираше бягството му. Стражите го догониха с лекота и го поведоха обратно към Рейко.

— Пуснете ме! — разкрещя се той, като напразно се опитваше да се отскубне. — Не съм сторил нищо!

Гласът му бе изтънял и немощен, а мръсното му лице — изопнато от паника.

— След като не си сторил нищо лошо, защо бягаш? — попита Рейко.

Навъсеното му изражение стана още по-мрачно от изненадата, че вижда дама от нейната класа в селището. Ихей се втренчи в стражите.

— Аз… уплаших се, че ще ме наранят.

— Някакви самураи негодници го бяха пребили — поясни Канай. — Счупиха му доста кости. Затова е сакат.

Рейко бе ужасена от поредната история за жестокото съществуване на хинин.

— Никой няма да те нарани. Само искам да поговорим. Ако обещаеш, че няма да бягаш, ще те пуснат.

Изражението на Ихей говореше, че не й вярва, но въпреки това кимна. Стражите го пуснаха, но останаха нащрек, готови всеки миг да го задържат, ако се наложеше.