Лора Роуланд - Дим Мак

— А-а, сигурно ще се забави няколко часа — отвърна икономката, докато оглеждаше Рейко с явен интерес. — Защо толкова ви е притрябвала? Какво е сторила?

— Може би нищо — отвърна Рейко. Предчувствието й, че предишния ден Тама бе скрила от нея важна информация, можеше да се окаже само плод на желанието й. При все това не можеше да се откаже — Тама бе единствената й следа към Югао. — Всъщност и вие можете да ми помогнете. Да сте забелязали нещо странно около Тама напоследък?

Икономката се замисли за момент, сбърчила чело, и после отвърна:

— Май да. Онзи ден излезе от къщата без позволение. Господарката я скастри и я наби. Това не е обичайно за Тама. Обикновено тя е такава хрисима и покорна душица и никога не нарушава никакви разпоредби.

Рейко съзнателно се възпря от прекомерни надежди.

— А защо излезе?

— Заради едно момиче, което дойде да я види.

— Какво момиче? — Рейко затаи дъх, тъй като надеждата й се развихри, а сърцето й заблъска в гърдите.

— Каза, че се казвала Югао.

Такова щастливо облекчение я заля, че въздишката й я остави без дъх. Тя се вкопчи в стълба на портата за опора.

— Разкажете ми всичко, което се е случило след пристигането на Югао! Много е важно!

— Ами тя се появи на задната порта — каза икономката, която явно се наслаждаваше на вниманието на Рейко и съвсем съзнателно гледаше да разтегли историята си. — Попита за Тама. Когато поисках да разбера коя е, не пожела да ми каже друго, освен името си и че е отдавнашна приятелка на Тама. Слугите нямат право на посетители, но на мен ми е жал за Тама, защото е сам-самичка на този свят, и си помислих, че няма нищо лошо, ако я пусна да се види с приятелката си само веднъж. Тъй че отидох и доведох Тама. В първия миг тя страшно се зарадва, че вижда Югао. Прегърна я, разплака се и й обясни колко й е липсвала. Но после двете почнаха да говорят. И Тама нещо се притесни.

— Какво си казаха? — Рейко заби нокти в дланите си.

— Не знам какво й каза Югао, защото шепнеше. Но Тама отвърна: „Не, не мога. Ще загазя“.

Сега Рейко си обясни защо Тама толкова се бе разстроила, когато чу от нея, че приятелката й от детството е избягала от затвора убийца. Югао най-вероятно й бе представила някаква друга история, за да обясни защо се е появила да търси помощ от Тама.

— Но Югао продължи да говори — поде отново икономката — и да притиска Тама. Накрая тя отстъпи и каза: „Добре. Ела с мен“. И двете хукнаха нанякъде.

— С тях имаше ли някакъв мъж? — попита Рейко, изгаряйки от нетърпение.

— Поне аз не видях.

При все това Рейко бе сигурна, че Призрака се е спотайвал някъде наблизо. След напускането на „Нефритената вила“ двамата с Югао са се нуждаели от друго скривалище. Югао най-вероятно се е сетила за Тама — единствения човек, който можеше да бъде убеден да й направи услуга. Освен това Рейко бе сигурна, че Югао не би изоставила мъжа, когото бе обичала така всеотдайно.

Икономката се приведе съвсем близо до Рейко и прошепна:

— Не съм казала на господарката, че преди да тръгнат, Тама открадна една кошница с храна от килера.

— Къде отидоха? — попита Рейко.

— Не знам. Когато Тама се прибра, я попитах, но тя не пожела да ми каже.

— Колко време я нямаше?

— Чакайте да помисля — икономката потупа с пръст по повехналата си буза. — Беше почти мръкнало, когато тръгна. Едва успя да се прибере, преди да затворят портите на махалата.

Рейко се обезсърчи. За времето между надвечер и среднощ Тама би могла да измине значително разстояние дори пеша и натоварена с провизии. Това предполагаше претърсването на огромен периметър, за да открие къде Тама бе скрила Югао и Призрака.

— Благодаря за помощта — каза Рейко, готвейки се да си върви.

— Да кажа ли на Тама, че сте идвали? — попита икономката. — Или че ще дойдете пак?

Неволята роди вдъхновение. Рейко си помисли за храната, която Тама бе откраднала, и внезапно хрумналата й нова стратегия отново разпали надеждите й.

— Не — извика тя, докато бързаше към паланкина и стражите си, — моля ви, не казвайте на Тама!

Но щеше да се върне. И тогава щеше да открие къде точно се криеха Югао и Призрака.

Сано се отби в седалището на мецуке за досието на Кобори — то включваше приблизителната му височина и теглото му, както и нескопосана скица на лицето му. След посещението си при генерал Исогай, от когото нае войници за екипи по издирването, Сано хукна към двореца.

Още щом влезе в залата за аудиенции, той вече знаеше, че се намира в по-голяма беда, отколкото бе очаквал. Заел обичайното си място, владетелят Мацудайра бе надянал такова свирепо изражение, че напомняше гравиран в храм демон. Над него върху подиума се бе свил шогунът, уплашен и разстроен. Йоритомо, който седеше до шогуна, отправи предупредителен поглед към Сано. Разположените покрай стените стражи бяха замръзнали неподвижни, с втренчен пред себе си поглед, сякаш не смееха да помръднат. Старейшините отсъстваха. На тяхното място върху издигнатия под се бе настанил полицейският началник Хошина, който изгледа Сано с хладна и леко присмехулна невъзмутимост.