Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

На север от ливадата се извисяваше бежовата кула на филиала на Библиотеката — хранилището на древното познание. Новозасадени дървета от две десетки планети леко се полюляваха на галещия огромния монолит ветрец.

На изток и на юг, отвъд водите на Аспинал Бей, се простираше долината Сайнд, вече започнала да напъпва с първите зелени филизи, които изпълваха въздуха с пролетни аромати. А в далечината се извисяваше планина Мулун, напомняща на заспал титан, готов да отхвърли от раменете си зимната снежна наметка.

— Собственият ни нищожен живот, нашият вид и дори нашият клан са ужасно важни за нас, но какво представляват те за всичко това? За този развъдник на творението? Именно за него си струваше да се борим. Защитата на всичко това — Гейлит махна с ръка към морето, небето, долината и планините, — ето в какво се състои нашият успех. Ние, земянитите, знаем по-добре от останалите колко несправедлив може да бъде животът. Навярно от времето на Прародителите няма друг клан, който да разбира това толкова добре. Нашите любими човешки патрони едва не унищожиха нашата още по-любима Земя, преди да се научат на мъдрост. Шимите, делфините и горилите са само част от онова, което е щяло да бъде загубено, ако те не са били помъдрели навреме.

Гласът й стана съвсем тих.

— Както преди петдесет хиляди години са изчезнали истинските гартляни, преди изобщо да имат възможността да премигнат удивено към нощното небе и за пръв път да се запитат каква ли е тази светлина, която проблясва в ума им.

Гейлит поклати глава.

— Да, приятели. Борбата за защита на Потенциала продължава от много еони. Тя не свършва дотук. Всъщност възможно е никога да не свърши.

Когато Гейлит слезе от трибуната, отначало настъпи само продължителна, зашеметена тишина. Последвалите аплодисменти бяха разпокъсани и неспокойни. Но когато се върна в прегръдките на Силви и Фибен, Гейлит леко се усмихваше.

— Каза им го — прошепна й той.

После неизбежно дойде и неговият ред. Меган Онийгъл прочете списък на постиженията му, който очевидно беше минал под секирата на някой редактор, за да скрие колко мръсни, смърдящи и изцяло основани на чист късмет бяха те. Прочетено на глас по този начин, всичко му изглеждаше непознато. Фибен изобщо не си спомняше да е правил и половината от нещата, които му се приписваха.

Не знаеше защо е избран да излезе последен. Навярно от чиста злоба. Да излезе след думите на Гейлит си беше чисто самоубийство.

Меган го извика. Омразните обувки едва не го накараха да се спъне, докато се приближаваше към подиума. Той отдаде чест на планетарния координатор и се опита да се изпъне, когато тя го закичи с някакъв лъскав медал и с отличителните знаци на запасен полковник от Гартските сили за отбрана. Аплодисментите на тълпата, особено на шимите, накараха ушите му да пламнат и стана дори още по-зле, когато, следвайки инструкциите на Гейлит, Фибен се ухили и махна с ръка към камерите.

„Добре, значи мога да понасям възхищение. В малки дози.“

Меган му посочи трибуната и Фибен излезе напред. Беше си приготвил някаква реч и си я носеше в джоба, но след като чу Гейлит, реши, че ще е най-добре просто да им каже едно „благодаря“ и да се разкара.

Като се мъчеше да намести микрофона, той започна:

— Искам да ви кажа само едно нещо и то е… ООХ!

Защото внезапно го разтърси електрически ток. Фибен подскочи и се хвана за левия крак, но сега пък нов удар засегна дясното му стъпало! Шенът нададе пронизителен крясък и хвърли поглед надолу. Лек син проблясък се протягаше изпод подиума и към двата му крака. Фибен изпищя и подскочи — и незнайно как се озова върху дървената катедра.

Беше се задъхал и му трябваха няколко секунди, за да отдели паническия рев в ушите си от истеричните овации на тълпата. Премигна, разтърка очи и зяпна.

Шимите се бяха накачили по сгъваемите си столове и размахваха ръце, подскачаха и виеха. Дори редиците на бляскавата почетна стража на милицията се тресяха. Човеците също се смееха и бясно ръкопляскаха.

Фибен погледна онемял към Гейлит и Силви и гордостта в очите им му обясни какво си мислят за всичко това.

„Мислят си, че това е речта, която съм им приготвил!“ — осъзна той.

И като се замисли, разбра колко съвършен наистина е номерът. Беше разредил напрежението и идеално показваше какво означава отново да има мир.

„Само че не съм го измислил аз, по дяволите!“

После видя тревожното лице на негово превъзходителство кмета на Порт Хеления. „Не! Следващия път не излизам на никакви трибуни. Кой ли ми натресе това?“