Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

„Но нищо не е случайно — каза си тя. — Те не биха могли да се възползват, ако ние не бяхме показали недостатъците си.“

Това беше единодушието, за което щяха да докладват на Господарите на Курника. Че в тази обречена експедиция е имало слабости, провали, грешки, които са се проявявали при изпитание.

Това щеше да е ценна информация.

„Нека това ме утеши за стерилните ми, безплодни яйца“ — помисли си тя, докато утешаваше единствения си останал партньор и любовник.

На пратениците даде само една кратка заповед.

— Предайте на подполковника нашата прошка, нашата амнистия, нашето опрощение. И нека специалната част се върне в базата.

Скоро смъртоносните крайцери се обърнаха и се насочиха към дома, оставяйки планината и долината на онези, които ги искаха толкова силно.

Шимите зяпнаха от удивление, когато Смъртта, изглежда, промени решението си. Лидия Маккю премига към отдалечаващите се крайцери и поклати глава.

— Ти си знаела — каза тя на Атаклена почти обвиняващо. — Ти си знаела!

Атаклена се усмихна. Пипалцата й доловиха във въздуха слаби, тъжни следи.

— И да бях сгрешила, това пак щеше да е най-доблестното, което можехме да сторим. Ужасно се радвам обаче да открия, че съм била права.

— Всеблаго, как мразя церемониите!

Забележката му докара сръгване в ребрата.

— Стига си шавал, Фибен. Целият свят гледа!

Той въздъхна и направи усилие да стои изправен. Не можеше да не си спомни за Саймън Левин и за последния път, когато заедно бяха стояли мирно почти на същото място. „Някои неща никога не се променят“ — помисли си той. Сега Гейлит беше тази, която го сбутваше, за да се опита да изглежда важен.

Защо всички, които го обичаха, непрекъснато се опитваха да поправят стойката му?

— Щом са искали клиентите им да изглеждат изящни, да бяха ъплифтирали… Ох!

Лактите на Гейлит бяха определено много по-остри от тези на Саймън. Ноздрите на Фибен се разшириха и той ядосано изсумтя. Гейлит, в добре ушитата си нова униформа, може би се радваше, че е тук, но беше ли питал някой него дали иска проклетия медал? Не, разбира се, че не. Никой никога не го питаше за нищо.

Най-после трижди проклетият тенанински адмирал завърши мънкащата си, отегчителна проповед за добродетелите и традицията. Последваха слаби ръкопляскания. Дори Гейлит изглеждаше облекчена, когато едрият галактянин се върна на мястото си. Уви, толкова много други като че ли искаха да държат речи.

Кметът на Порт Хеления, завърнал се от интернирането си на островите, похвали юначните градски въстаници и предположи, че неговият заместник шим би трябвало по-често да ръководи делата в кметството. Това му донесе енергични аплодисменти… и навярно още няколко шимски гласа на следващите избори, цинично си помисли Фибен.

Кот*Кин’3, Екзаминаторът на Института по Ъплифт, резюмира договора, подписан неотдавна от Коулт от страна на тенанините и от легендарния адмирал Алварес от страна на клана на Земята. Според споразумението видът, наричан преди „горили“, отсега нататък щеше да поеме по дългото приключение на разумността. На новите галактически граждани — вече широко известни като Расата клиент, която избра — щеше да бъде дадена под наем планината Мулун за петдесет хиляди години. Сега те наистина бяха „гартляни“.

В замяна на техническа помощ и угарен горилски генетичен материал от Земята могъщият клан Тенанин се задължаваше да защитава земянитската колония Гарт плюс други човешки и тимбримски колониални планети. Те нямаше да се намесват пряко в настоящите конфликти със соросите, тандуанците и други фанатични кланове, но като притъпяваха натиска на тези фронтове, щяха да позволят на отчаяно необходимата помощ да стигне до родните светове.

А самите тенанини вече не бяха врагове на шегаджийско-вълконския съюз. Дори само този факт си струваше силата на огромните горили.

„Направихме каквото можахме, че и повече“ — помисли си Фибен. До този момент беше изглеждало, че огромното мнозинство от галактянските „умерени“ просто ще стоят настрани и ще оставят фанатиците да правят каквото си искат. Сега вече имаше някаква надежда „очевидно неизбежните приливи на историята“, за които се твърдеше, че били обрекли на гибел всички вълконски кланове, да не се разглеждат като чак толкова неудържими. Съчувствието към онеправданите бе нараснало в резултат от събитията на Гарт.