Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

— Какво? — попита Гейлит, после подсвирна от изненада.

Там, въоръжена със саблепушка, наред с другите шимски войници, крачеше Силви. Явно не се чувстваше неудобно с оръжие — всъщност тя, изглежда, беше единственият остров на будистко спокойствие сред морето от нервни неошимпанзета.

„Кой да си помисли? — зачуди се Гейлит. — Точно пък тя!“

Продължиха да гледат. Просто нямаше какво друго да правят.

— С това трябва да се справим деликатно, внимателно, честно! — заяви Сюзеренът на Благопристойността. — Ако е необходимо, трябва да се срещнем с тях лице в лице.

— Но цената! — извика Сюзеренът на Цените и Предпазливостта. — Трябва да се очакват загуби!

Върховният жрец леко се наведе от пръта си и тихо запя на младшия си колега.

— Единодушие, единодушие… Сподели с мен хармонично и мъдро мнение. Нашият клан загуби тук много и е в ужасна опасност да загуби още повече. Но ние още не сме загубили онова, което ще ни поддържа дори нощем, дори в мрак — благородството си. Честта си.

Започнаха да се полюляват заедно. Надигна се мелодия с един-единствен текст:

— Дзуууун…

Ех, ако силната им трета част беше тук! Сливането изглеждаше толкова близо. На Сюзерена на Лъча и Нокътя беше пратено послание, което настояваше да се върне при тях, да се присъедини към тях, да стане най-после едно с тях.

„Как — зачуди се Сюзеренът на Благопристойността. — Как би могъл да устои на познанието, заключението, осъзнаването най-после, че съдбата му е да е мой мъж? Възможно ли е някой да е толкова упорит? Ние тримата все още можем да бъдем щастливи!“

Но пристигна куриер с новина, която пораждаше отчаяние. Бойният крайцер в залива отлетял и се насочвал към вътрешността на континента с ескорта си. Сюзеренът на Лъча и Нокътя беше решил да действа. Никакво единодушие нямаше да го възпре.

Върховният жрец скърбеше.

„А можехме да бъдем щастливи.“

— Е, това може да е нашият отговор — примирено отбеляза Лидия.

Атаклена откъсна вниманието си от трудната задача да направлява коня. През повечето време тя просто оставяше животното да следва другите. За щастие, то беше нежно същество и реагираше добре на песента на короната й.

Тя се втренчи в разкъсаните облаци на запад, накъдето й сочеше Лидия Маккю — много от шимите вече се бяха обърнали натам, — и видя блясъка на летящи машини. Кенира приближаващите се сили. Смущение… решителност… фанатизъм… съжаление… омраза… объркани чувства я бомбардираха от корабите. Но над всичко бе ясно едно.

Губруанците идваха с огромна и съкрушителна мощ.

Далечните точици започнаха да придобиват форма.

— Струва ми се, че си права, Лидия — каза Атаклена на приятелката си. — Изглежда, това наистина е отговорът.

Жената от морската пехота преглътна.

— Да наредя ли разпръскване? Може би някои ще успеят да се измъкнат. — Гласът й бе изпълнен със съмнение.

Атаклена поклати глава и оформи тъжен глиф.

— Не. Трябва да изиграем играта докрай. Събери всички части. Кавалерията да докара всички на ей оня хълм.

— Някаква конкретна причина да ги улесняваме?

Нещото над развяващите се пипалца на Атаклена отказваше да се превърне в глиф на отчаяние.

— Да — отвърна тя. — Има причина. Най-добрата причина на света.

Подполковникът на Войниците на Нокътя наблюдаваше дрипавата армия от въстаници на холоекрана и слушаше върховния си командир, който крещеше от радост:

— Те ще горят, ще димят, ще се разсипят на пепел под нашия огън!

Подполковникът се почувства нещастен. Това беше невъздържан език, лишен от подходящо обмисляне на последствията. Дълбоко в себе си подполковникът знаеше, че дори най-блестящите военни планове се опропастяват, ако не отчитат такива неща като цена, предпазливост и благопристойност. Равновесието беше същината на единодушието, основата на оцеляването.

И все пак, предизвикателството на земянитите беше доблестно! То можеше да бъде пренебрегнато. Или дори посрещнато с подходящ Излишък на сили. Но това, което сега планираше лидерът на армията, бе неприятно. Методите му бяха крайни.

Подполковникът забеляза, че вече е започнал да мисли за Сюзерена на Лъча и Нокътя като за княз. Сюзеренът на Лъча и Нокътя беше блестящ водач и вдъхновяваше подчинените си, но сега, като княз, той изглеждаше сляп за истината.

Дори само това, че си мислеше за командира си по този критичен начин, предизвика у подполковника физическа болка. Конфликтът бе дълбок и вътрешен.