Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

Дали наистина имаше възможност за спечелване на съюзници и за погаждане на още номера, Фибен не можеше да предскаже. Но бе съвсем сигурен, че окончателният резултат ще се реши на хиляди парсеци разстояние оттук. Навярно на самата стара майка Земя.

Думата взе Меган Онийгъл и Фибен разбра, че най-после е дошло време да свършват с най-неприятната част от сутринта.

— … ще се окаже истинска загуба, ако не се поучим от изтеклите месеци. В края на краищата каква е ползата от тежките времена, ако не ни направят по-мъдри? За какво дадоха живота си нашите скъпи герои?

Планетарният координатор се закашля и старомодните й бележки върху хартия зашумоляха.

— Ние ще предложим промяна в системата на изпитание, от чиито недостатъци се възползваха враговете. Ще се стремим да използваме възможностите на новата Библиотека за благото на всички. И определено ще обслужваме и поддържаме съоръженията на Церемониалната могила за деня, когато мирът бъде възстановен и тя може да бъде използвана за истинската си цел, за отпразнуването на статуса, който расата Пан аргоностес толкова много заслужава. И най-важното, ние ще използваме губруанските репарации, за да финансираме възобновяването на нашата основна работа тук на Гарт: предотвратяването на гибелта на крехката екосистема на тази планета, като използваме добитите си с труд познания, за да спрем бавното падане надолу и да върнем този наш осиновен дом към присъщата му функция — функцията да отглежда прекрасното разнообразие на видовете, извор на всякакъв разум. Повечето от тези планове ще бъдат поставени на публично обсъждане през следващите седмици. — Меган вдигна поглед от записките си и се усмихна. — Но днес ние имаме още една задача, приятното задължение да почетем онези, които ни направиха горди. Онези, които направиха възможно днес да стоим тук свободни. Това е нашият шанс да им изкажем благодарността и обичта си.

„Наистина ли ме обичаш? — мислено запита Фибен. — Тогава ме пусни на воля.“

— Наистина — продължи координаторът. — За някои от нашите граждани шими признателността за техните постижения няма да завърши с края на живота им или дори с мястото им в историческите книги, а ще продължи с почитта, с която се отнасяме към техните наследници, бъдещето на тяхната раса.

От лявата му страна Силви се наведе напред достатъчно, за да погледне през Фибен към Гейлит, застанала отдясно. Двете се спогледаха и се усмихнаха.

Фибен въздъхна. Поне беше убедил Кордуейнър Апелб да държи в тайна проклетото му повишение в бяла карта! Голямо добро щеше да му свърши, няма що! Шимитата със зелен и син статус от цяла Порт Хеления вече го преследваха. А Гейлит и Силви изобщо не му помагаха. Защо, по дяволите, се бе оженил за тях в края на краищата, ако не за да го закрилят! Фибен изсумтя. Голяма закрила! Подозираше, че двете интервюират и преценяват кандидатките.

Два вида можеха да произхождат от един и същ клан или дори от една и съща планета, но винаги щеше да има основни принципи, по които да се различават. Нали и човеците отпреди Контакта се бяха различавали поради чисто културни причини. Ще рече, въпросите на любовта и възпроизводството при шимите трябваше да се основават на собственото им сексуално наследство, много отпреди Ъплифта.

И все пак у Фибен имаше достатъчно човешки качества, за да се изчерви, когато си помисли на какво щяха да го подложат тези двете, след като бяха станали толкова близки приятелки. „Как се оставих да попадна в такъв капан?“

Силви срещна погледа му и сладко му се усмихна. Той усети, че дланта на Гейлит се плъзва в неговата.

„Е — с въздишка призна той. — Може би няма да е чак толкова зле.“

В момента четяха имена и извикваха горе заслужилите, за да получат медалите си. Но известно време Фибен усещаше само едно: че той, Гейлит и Силви, са застанали заедно, а останалата част от света е просто илюзия. Всъщност въпреки външния си цинизъм се чувстваше доста добре.

Робърт Онийгъл се изправи и пристъпи към подиума, за да получи медал. Изглежда, се чувстваше много по-удобно в униформата си, отколкото Фибен. Шенът гледаше човешкия си приятел. „Трябва да го попитам кой е шивачът му.“

Робърт бе запазил брадата си, тялото му бе наякнало от тежкия планински живот. Той вече не беше юноша. Всъщност изглеждаше от главата до петите като герой от книгите.

„Глупости — изсумтя от отвращение Фибен. — Ще трябва да направим главите с туй момче ние. И да му дръпна един тупаник. Та да не вярва на всичко, дето го пише по вестниците.“