Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

Майката на Робърт, от друга страна, изглеждаше видимо остаряла по време на войната. През последната седмица Фибен постоянно я бе виждал да гледа с някакво недоверие високия си загорял син, който се движеше с гъвкавостта на пантера. Тя като че ли се гордееше с него, но в същото време беше и объркана, сякаш феите бяха отнесли собственото й дете и на негово място бяха оставили друго.

„Това се нарича порастване, Меган.“

Робърт отдаде чест и се обърна, за да се върне на мястото си. Когато мина пред Фибен, лявата му ръка направи бързо движение, което на езика на знаците означаваше едно-единствено нещо. Хубаво нещо.

„Бира!“

Фибен понечи да се засмее, но почти се задави, понеже и Силви, и Гейлит се обърнаха и го изгледаха строго. Нямаше значение. Бе добре да знае, че Робърт се чувства като него. Дори войниците на Нокътя май бяха за предпочитане пред тези церемониални глупости.

Робърт се върна на мястото си до лейтенант Лидия Маккю, чиито собствени нови отличия блестяха на гърдите на лъскавата й туника. Жената от морската пехота стоеше изправена и внимателно следеше церемонията, но Фибен виждаше онова, което бе невидимо за сановниците и тълпата — как търка коляното си в крака на Робърт.

Бедният Робърт се мъчеше да запази самообладание. Е, да, мирът си имаше трудности. В известен смисъл войната бе по-проста.

Фибен насочи вниманието си към една малка група хуманоиди — стройни двукраки същества с леко лисичи лица, обкръжени от нежно развяващи се точно над ушите им пипалца. Тимбрими. Лесно разпозна Ютакалтинг и Атаклена. И двамата бяха отклонили всички почести и награди. Народът на Гарт трябваше да изчака с издигането на каквито и да било паметници, докато двамата не си заминеха. Тази сдържаност в известен смисъл беше тяхната награда.

Дъщерята на посланика беше премахнала много от лицевите си и телесни промени, направени, за да прилича повече на човек. В момента водеше тих непринуден разговор с млад тимбрим, за когото Фибен предполагаше, че може да се нарече красив от нейна гледна точка.

Човек би могъл да си помисли, че двамата младежи — Робърт и неговата извънземна съпруга — са напълно готови да се върнат в собствените си общества. Всъщност Фибен подозираше, че сега всеки от тях е много по-свободен по отношение на другия пол, отколкото преди войната.

И все пак…

Беше ги видял за кратко заедно по време на един от безкрайната поредица дипломатически приеми. Главите им бяха съвсем близо една до друга и макар да не разговаряха, Фибен бе сигурен, че вижда или усеща нещо да кръжи в пространството между тях.

Независимо дали за в бъдеще щяха да са съпрузи, или любовници, беше ясно, че Атаклена и Робърт винаги ще продължават да споделят нещо, на каквото и разстояние да ги разделеше Вселената.

Силви се върна на мястото си, след като получи собствената си награда. Роклята не можеше съвсем да скрие закръгления й корем. Още една промяна, с която Фибен трябваше да привикне съвсем скоро.

Гейлит прегърна Силви и после на свой ред пристъпи към подиума. Този път ръкоплясканията и аплодисментите бяха толкова продължителни, че Меган Онийгъл трябваше да направи знак за тишина.

Но когато Гейлит заговори, думите й не бяха онзи възвишен победен химн, който тълпата очевидно очакваше.

— Животът не е справедлив — каза тя. Мърморенето на публиката утихна, а Гейлит огледа събралите се, сякаш се взираше във всекиго поотделно. — Всеки, който твърди, че е така, или дори само че така би трябвало да бъде, е глупак или нещо още по-лошо. Животът може да бъде жесток. Номерата на Ифни могат да бъдат капризни игри на шанс и случайност. Или хладните уравнения ще ви повалят, ако допуснете дори една грешка в космоса, или пък ще ви прегазят, ако слезете от тротоара в неподходящ момент и се опитате прекалено бързо да догоните автобуса… Това не е най-прекрасният от всички възможни светове. Защото ако беше така, щеше ли да има някаква логика? Тирания? Беззаконие? Дори еволюцията, този извор на разнообразието и сърце на природата, често е безчувствен процес, в който единствено смъртта може да породи нов живот. — Гейлит поклати глава. — Не, животът не е честен. Вселената не е справедлива. И все пак… и все пак, и да не е справедлив, животът поне може да бъде красив. Огледайте се. Вижте този прекрасен, тъжен свят, който е наш дом. Взрете се в Гарт!

Церемонията се провеждаше на възвишенията точно на юг от новия филиал на Библиотеката, на ливада с изглед във всички посоки. На запад се виждаше Силмарско море, чиято сиво-синя повърхност беше обагрена от петна растителен живот и бе осеяна с разпенените следи на подводни същества. Отгоре беше синьото небе, изчистено от последната зимна буря. Островите блестяха на утринните слънчеви лъчи като далечни вълшебни царства.